Иля Илф - Дванадесетте стола

— Ами не зная. Когато искате.

— Днес може ли?

— Днес?

— Моля ви.

— Е, добре. Нека да е днес. Наминете към нас.

— Не, нека се видим някъде навън. Времето сега е прекрасно. Знаете ли стиховете:

— От Жаров ли са тези стихове?

— М-м да… Струва ми се. Та, значи, днес? Къде?

— Колко сте чуден! Където искате. Искате ли при огнеупорния шкаф? Знаете ли го? Когато се здрачи…

Иполит Матвеевич едва успя да целуне ръката на Лиза, което направи много тържествено, на три пъти, и Остап се върна. Той беше много сериозен.

— Извинете, мадмоазел — каза той бързо, — но ние с моя приятел не можем да ви придружим. Излезе малка, но твърде важна работица. Трябва веднага да отидем на едно място.

Иполит Матвеевич не можа да си поеме дъх.

— Довиждане, Елизавета Петровна — каза той бързешком, — извинявайте, извинявайте, извинявайте, но ние страшно бързаме.

И съдружниците изтичаха, като оставиха смаяната Лиза в стаята, натъпкана с мебели, изработка на майстор Гамбс.

— Ако не бях аз — започна Остап, когато слизаха по стълбището, — нищо нямаше да излезе. Вие трябва да ми се кланяте! Поклонете ми се, метани ми правете, не се страхувайте, главата ви няма да се откъсне! Слушайте! Вашите мебели нямат музейно значение. Мястото им не е в музея, а в казармата на изправителния батальон. Доволен ли сте от тази ситуация?

— Какво издевателство! — възкликна Воробянинов, който бе започнал да се освобождава от игото на могъщия интелект на сина на турския поданик.

— Мълчание — отвърна студено Остап, — вие не знаете какво става. Ако сега не вземем нашите мебели — свършено е. Никога няма да ги видим. Току-що имах в канцеларията тежичък разговор със завеждащия тази историческа смет.

— Е, и какво? — закрещя Иполит Матвеевич. — Какво ви каза завеждащият?

— Каза всичко, каквото трябва. Не се вълнувайте. „Кажете — помолих го аз, — как да се обясни, че изпратените ви по ордер мебели от Старгород не са в наличност?“ Запитах, разбира се, любезно, по приятелски. „Какви мебели? — пита той. — При мене в музея такива факти не се наблюдават!“ Тутакси му пъхнах ордера под носа. Зарови се в книжата. Търси половин час и най-сетне се връща. Е, как мислите вие? Къде са мебелите?

— Изчезнали? — изписка Воробянинов.

— Представете си, не. Представете си, че в тази неразбория те са оцелели. Както вече ви казах, те нямат музейна ценност. Струпали ги в склада и едва вчера, забележете, вчера, след седем години (седем години са стояли в склада!), били изпратени за публична разпродажба. Публичен търг в Главнаука 13 13 Главно управление на научните учреждения. — Б.пр. . И ако не са ги купили вчера или днес сутринта, те са наши! Доволен ли сте?

— Бързо! — изкрещя Иполит Матвеевич.

— Файтонджия! — провикна се Остап.

Качиха се, без да се пазарят.

— Правете ми метани, правете ми метани! Не се бойте, хофмаршале! Вино, жени и карти ни са осигурени. Тогава ще си уредим и сметката за синята жилетка.

В пасажа на Петровка, където се помещаваше залата за публични търгове, концесионерите се втурнаха буйни като жребци.

Още в първото помещение те видяха това, което толкова дълго търсеха. Десетте стола на Иполит Матвеевич стояха на извитите си крачета наредени, покрай стената. Дори тапицировката им не беше нито потъмняла, нито избеляла, нито пък протъркана. Столовете бяха нови и чисти, сякаш току-що излезли изпод надзора на старателната Клавдия Ивановна.

— Те ли са? — запита Остап.

— Господи, господи — повтаряше Иполит Матвеевич, — те са, те са. Същите. Този път няма никакво съмнение.

— За всеки случай да проверим — каза Остап, като се мъчеше да запази спокойствие.

Той се приближи до продавача:

— Моля, тия столове не са ли от Мебелния музей?

— Тези ли? Тези — да.

— А продават ли се?

— Продават се.

— Цена?

— Цената още не е определена. Продаваме ги на търг.

— Аха. Днес ли?

— Не. Днес търгът вече свърши. Утре от пет часа.

— А сега не се ли продават?

— Не. Утре от пет часа.

Невъзможно бе да се откъснат от столовете току-така, изведнъж.

— Позволете ни — прошепна Иполит Матвеевич — да ги разгледаме. Може ли?

Концесионерите дълго разглеждаха столовете, сядаха по тях, гледаха за приличие и други вещи. Воробянинов сумтеше и току побутваше Остап с лакът.

— Благодарете ми! — шепнеше Остап. — Правете ми метани, предводителю!

Иполит Матвеевич бе готов не само да прави метани на Остап, но дори да целува подметките на малиновочервените му чепици.