Иля Илф - Дванадесетте стола

— Защо се спряхте? Да вървим. Уморих се вече.

— Почакайте — каза Иполит Матвеевич, като се освобождаваше от ръката й, — една минутка.

Голямата стая бе претъпкана с мебели. Гамбсовски столове бяха наредени покрай стената и около масата. Диванът в ъгъла също бе ограден със столове. Техните извити крачета и удобни облегала бяха вълнуващо познати на Иполит Матвеевич. Остап го гледаше изпитателно. Иполит Матвеевич пламна.

— Вие сте уморена, госпожице — обърна се той към Лиза, — поседнете ей тука и си починете, а ние с него ще пообиколим още малко. Тази зала ми се струва интересна.

Накараха Лиза да седне.

Концесионерите се отдръпнаха до прозореца.

— Те ли са? — запита Остап.

— Май че са те. Трябва да ги разгледам по-внимателно.

— Всички столове ли са тук?

— Сега ще ги преброя. Почакайте, почакайте…

Воробянинов започна да мести поглед от стол на стол.

— Но чакайте — каза той най-сетне, — столовете са двадесет. Не може да бъде. Трябва да са всичко десет.

— Но вие се вгледайте хубавичко. Може да не са същите столове. Тръгнаха между столовете.

— Е? — припираше Остап.

— Облегалата сякаш не са като на моите.

— Значи, не са те?

— Не са.

— Напразно май съм тръгнал с вас.

Иполит Матвеевич бе напълно сломен.

— Добре — рече Остап, — заседанието продължава. Столът не е игла. Ще се намери. Дайте тук ордерите. Ще трябва да се влезе в неприятен контакт с администрацията на музея. Седнете до момичето и чакайте. Веднага ще се върна.

— Защо сте така натъжен? — запита го Лиза. — Навярно се уморихте?

Иполит Матвеевич гледаше да се отърве с мълчание.

— Глава ли ви боли?

— Да, малко. Грижи, знаете. Липсата на женски ласки се отразява върху живота.

Отначало Лиза се учуди, а след това, като погледна своя събеседник с бръсната глава, наистина го съжали. Очите на Воробянинов бяха очи на страдалец. Пенснето не можеше да скрие ясно очерталите се торбички. Резкият преход от спокойния живот на деловодител в околийско гражданско отделение към неудобния и изпълнен с грижи живот на човек, тръгнал на лов за брилянти, и авантюрист не можеше да не остави своя отпечатък. Иполит Матвеевич бе отслабнал много и черният му дроб се обаждаше. Под строгия надзор на Бендер Иполит Матвеевич губеше физиономията си и бързо се разтапяше под влиянието на могъщия интелект на сина на турския поданик. Сега, останал за минутка насаме с очарователната гражданка Калачова, му се прищя да й разкаже за всички горчивини и тревоги, но не посмя да стори това.

— Да — каза той, като гледаше с нежност събеседничката си, — такива работи. Но как живеете вие, Елизавета…

— Петровна. А вас как ви казват? Воробянинов назова името и презимето си.

„Приказка за голямата любов“ — помисли си Иполит Матвеевич, като се вглеждаше в простодушното личице на Лиза. Старият предводител на дворянството почувствува такова силно, непреодолимо желание за женска ласка, чиято липса се отразява така тежко върху живота, че тутакси грабна ръчичката на Лиза в своите набръчкани ръце и започна пламенно да й говори за Париж. Поиска му се да е богат, щедър и обаятелен. Искаше му се да бъде привлекателен и в отделно сепаре, под звуците на оркестри, да пие шампанско с красавицата от дамския оркестър. За какво можеше да говори с това момиче, което абсолютно нищо не знаеше нито за шампанското, нито за дамските оркестри и което поради природата си не можеше дори да схване цялата прелест на този жанр? А как му се искаше да бъде привлекателен! И Иполит Матвеевич се мъчеше да прелъсти Лиза с разказите си за Париж.

— Вие научен работник ли сте? — запита Лиза.

— Да, до известна степен — отвърна Иполит Матвеевич, съзнавайки, че от момента на запознаването си с Бендер отново е придобил несвойственото му през последните години нахалство.

— Простете за нескромността, но на колко сте години?

— За науката, която представлявам в момента, това няма значение. Лиза бе покорена от този бърз и на място отговор.

— Но все пак? Тридесет? Четиридесет? Петдесет?

— Почти. Тридесет и осем.

— Охо! Изглеждате значително по-млад.

Иполит Матвеевич се почувствува щастлив.

— Кога ще ми доставите удоволствие да ви видя отново? — запита той с глух глас.

Лиза се засрами много. Почна да се върти в креслото и се натъжи.

— Къде се губи другарят Бендер? — запита тя с тъничко гласче.

— Е, кога? — попита Воробянинов нетърпеливо. — Кога и къде ще се видим?