— Защо се спряхте? Да вървим. Уморих се вече.
— Почакайте — каза Иполит Матвеевич, като се освобождаваше от ръката й, — една минутка.
Голямата стая бе претъпкана с мебели. Гамбсовски столове бяха наредени покрай стената и около масата. Диванът в ъгъла също бе ограден със столове. Техните извити крачета и удобни облегала бяха вълнуващо познати на Иполит Матвеевич. Остап го гледаше изпитателно. Иполит Матвеевич пламна.
— Вие сте уморена, госпожице — обърна се той към Лиза, — поседнете ей тука и си починете, а ние с него ще пообиколим още малко. Тази зала ми се струва интересна.
Накараха Лиза да седне.
Концесионерите се отдръпнаха до прозореца.
— Те ли са? — запита Остап.
— Май че са те. Трябва да ги разгледам по-внимателно.
— Всички столове ли са тук?
— Сега ще ги преброя. Почакайте, почакайте…
Воробянинов започна да мести поглед от стол на стол.
— Но чакайте — каза той най-сетне, — столовете са двадесет. Не може да бъде. Трябва да са всичко десет.
— Но вие се вгледайте хубавичко. Може да не са същите столове. Тръгнаха между столовете.
— Е? — припираше Остап.
— Облегалата сякаш не са като на моите.
— Значи, не са те?
— Не са.
— Напразно май съм тръгнал с вас.
Иполит Матвеевич бе напълно сломен.
— Добре — рече Остап, — заседанието продължава. Столът не е игла. Ще се намери. Дайте тук ордерите. Ще трябва да се влезе в неприятен контакт с администрацията на музея. Седнете до момичето и чакайте. Веднага ще се върна.
— Защо сте така натъжен? — запита го Лиза. — Навярно се уморихте?
Иполит Матвеевич гледаше да се отърве с мълчание.
— Глава ли ви боли?
— Да, малко. Грижи, знаете. Липсата на женски ласки се отразява върху живота.
Отначало Лиза се учуди, а след това, като погледна своя събеседник с бръсната глава, наистина го съжали. Очите на Воробянинов бяха очи на страдалец. Пенснето не можеше да скрие ясно очерталите се торбички. Резкият преход от спокойния живот на деловодител в околийско гражданско отделение към неудобния и изпълнен с грижи живот на човек, тръгнал на лов за брилянти, и авантюрист не можеше да не остави своя отпечатък. Иполит Матвеевич бе отслабнал много и черният му дроб се обаждаше. Под строгия надзор на Бендер Иполит Матвеевич губеше физиономията си и бързо се разтапяше под влиянието на могъщия интелект на сина на турския поданик. Сега, останал за минутка насаме с очарователната гражданка Калачова, му се прищя да й разкаже за всички горчивини и тревоги, но не посмя да стори това.
— Да — каза той, като гледаше с нежност събеседничката си, — такива работи. Но как живеете вие, Елизавета…
— Петровна. А вас как ви казват? Воробянинов назова името и презимето си.
„Приказка за голямата любов“ — помисли си Иполит Матвеевич, като се вглеждаше в простодушното личице на Лиза. Старият предводител на дворянството почувствува такова силно, непреодолимо желание за женска ласка, чиято липса се отразява така тежко върху живота, че тутакси грабна ръчичката на Лиза в своите набръчкани ръце и започна пламенно да й говори за Париж. Поиска му се да е богат, щедър и обаятелен. Искаше му се да бъде привлекателен и в отделно сепаре, под звуците на оркестри, да пие шампанско с красавицата от дамския оркестър. За какво можеше да говори с това момиче, което абсолютно нищо не знаеше нито за шампанското, нито за дамските оркестри и което поради природата си не можеше дори да схване цялата прелест на този жанр? А как му се искаше да бъде привлекателен! И Иполит Матвеевич се мъчеше да прелъсти Лиза с разказите си за Париж.
— Вие научен работник ли сте? — запита Лиза.
— Да, до известна степен — отвърна Иполит Матвеевич, съзнавайки, че от момента на запознаването си с Бендер отново е придобил несвойственото му през последните години нахалство.
— Простете за нескромността, но на колко сте години?
— За науката, която представлявам в момента, това няма значение. Лиза бе покорена от този бърз и на място отговор.
— Но все пак? Тридесет? Четиридесет? Петдесет?
— Почти. Тридесет и осем.
— Охо! Изглеждате значително по-млад.
Иполит Матвеевич се почувствува щастлив.
— Кога ще ми доставите удоволствие да ви видя отново? — запита той с глух глас.
Лиза се засрами много. Почна да се върти в креслото и се натъжи.
— Къде се губи другарят Бендер? — запита тя с тъничко гласче.
— Е, кога? — попита Воробянинов нетърпеливо. — Кога и къде ще се видим?
Читать дальше