Иля Илф - Дванадесетте стола

— Не е голяма беда — каза Остап, — аз зная къде е ключът.

Той пошари с ръка под огнеупорната каса, намери ключа и отвори вратата.

Стаята на студента Иванопуло имаше същите размери като стаята на Коля, само че бе ъглова. Едната й стена беше тухлена, с което студентът много се гордееше. Иполит Матвеевич забеляза с прискърбие, че студентът няма дори матрак.

— Чудесно ще се наредим — каза Остап, — прилична кубатура за Москва. Ако и тримата легнем на пода, дори ще остане малко място. А Пантелей е едно магаре! Интересно къде ли е дянал матрака?

Прозорецът гледаше към уличката. По нея се разхождаше милиционер. Насреща, в къщичка, построена в стила на готическа кула, се помещаваше легацията на малка държавица. Зад желязната ограда играеха на тенис. Бялата топчица летеше. Чуваха се кратки възгласи.

— Аут — каза Остап, — играта е от ниска класа. Но хайде да си починем.

Концесионерите постлаха вестници на пода. Иполит Матвеевич извади малката възглавничка, която носеше със себе си.

Остап се просна върху телеграмите и заспа. Иполит Матвеевич отдавна вече спеше.

— Лиза, хайде да вървим да обядваме!

— Не ми се яде. Вчера нали обядвах.

— Не мога да те разбера!

— Няма да дойда да ти ям фалшивия заек.

— Глупаво постъпваш.

— Не мога да се храня с вегетариански кренвирши.

— Днес ще ядеш пудинг с ябълки.

— Нещо не ми се ще.

— Говори по-тихо. Всичко се чува.

И младите съпрузи преминаха към драматичен шепот.

След две минути Коля разбра, за пръв път през тримесечния си съпружески живот, че любимата му жена обича много по-малко от него кренвирши от моркови, картофи и грах.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ кучешко месо пред диетичната храна? — изкрещя Коля, забравил в избухливостта си за подслушващите съседи.

— Но говори по-тихо! — изкрещя високо и Лиза. — А се държиш и лошо с мене. Да! Аз обичам месо! Понякога. Какво лошо има в това?

Слисан, Коля млъкна. Тоя обрат бе неочакван за него. Месото би объркало много, непоправимо, неговия бюджет. Крачейки нагоре-надолу покрай матрака, на който се бе свила на топка пламналата Лиза, младият съпруг правеше отчаяни изчисления.

Дори в най-добрите месеци копирането в чертожното бюро „Техносила“ донасяше на Коля Калачов не повече от четиридесет рубли. Наем той не плащаше. Запустялото общежитие нямаше домоуправител и там наемът бе абстрактно понятие. Десет рубли отиваха за курса на Лиза по кроене и шев, с права на строителен техникум. Обедът на двамата (едно първо — манастирски борш, и едно второ — фалшив заек или чисто и просто юфка), изяждан честно по половина във вегетарианската гостилница „Не кради“, изтръгваше от бюджета на съпрузите тринадесет рубли месечно. Останалите пари кой знае къде отиваха. Това най-много смущаваше Коля. „Къде отиват парите?“ — замисляше се той, докато чертаеше с райсфедера дълга и тънка линия по небесносинята копирна хартия. При тия условия да се премине към месна храна, означаваше пълен провал. Ето защо Коля пламенно заговори:

— Помисли си само, да ядеш труповете на убити животни! Людоедство под маската на култура! Всички болести идват от месото.

— Разбира се — каза с лека насмешка Лиза, — например ангината.

— Да, да, и ангината! А ти какво мислиш? Организмът, отслабнал от вечната употреба на месо, няма сили да се съпротивлява на инфекцията.

— Колко е глупаво всичко това!

— Не това е глупаво. Глупав е оня, който се стреми да натъпче стомаха си, без да се грижи за количеството на витамините…

Коля изведнъж млъкна. Пред вътрешния му поглед израстваше обемиста свинска пържола, която все повече и повече засенчваше фона от неапетитни и блудкави тестени ястия, каши, картофени безвкусици. Изглежда, че тя току-що бе изскочила от тигана. Още цвърчеше, бълболеше и издаваше пикантна миризма. Кокалът стърчеше от пържолата като пистолет за дуел.

— Но ти разбери най-сетне — закрещя Коля, — някаква си свинска пържола отнема на човека. Цяла седмица живот!

— Нека отнема! — каза Лиза. — Фалшивият заек отнема половин година. Вчера, когато изядохме пържените моркови, почувствувах, че умирам. Само че не исках да ти кажа.

— Защо пък не си искала да ми кажеш?

— Нямах сили. Страхувах се да не заплача.

— А сега не се ли страхуваш?

— Сега вече ми е все едно.

Лиза изхълца.

— И Лев Толстой не е ял месо — каза Коля с треперещ глас.

— Да-а — отвърна Лиза, хълцайки през сълзи, — графът е ял аспержи.