Иля Илф - Дванадесетте стола

Концесионерите се изкачиха по стълбата на втория етаж и свърнаха в съвсем тъмен коридор.

— Светлина и въздух — каза Остап.

Изведнъж в мрака, до самия лакът на Иполит Матвеевич някой засумтя.

— Не се плашете — обясни Остап, — не е в коридора. Зад стената е. Шперплатът, както се знае от физиката, е най-добрият проводник на звука. По-внимателно! Дръжте се за мене! Тук някъде трябва да има огнеупорен шкаф.

Викът, който тутакси издаде Воробянинов, ударил гърдите си в остър железен ръб, показа, че шкафът наистина бе някъде тук.

— Заболя ли ви? — осведоми се Остап. — Това е още нищо. Физическа болка. Затова пък колко душевни мъки са изживени тук — ужас ме хваща, като си спомня. Точно тука имаше скелет, собственост на студента Иванопуло. Купил го бе от Сухаревка, но се страхуваше да го държи в стаята си. Така че посетителите най-напред се удряха в железния шкаф, а след това върху тях се строполяваше скелетът. Бременните жени много негодуваха.

По вита стълба съдружниците се изкачиха на мансардата. Голямата таванска стая бе разделена с шперплат на дълги преградки, широки метър и половина. Стаичките приличаха на ученически кутии за моливи с тази разлика само, че вместо моливи и перодръжки тук имаше хора и примуси.

— Коля, в къщи ли си? — тихо запита Остап пред средната врата. В отговор и в петте ученически кутии се раздвижиха и загълчаха.

— В къщи — отговориха зад вратата.

— На тоя глупак пак му дойдоха рано-рано гости! — зашепна женски глас от крайната кутийка вляво.

— Не оставят човека да си поспи! — измърмори кутийка №2.

В третата кутийка радостно засъскаха:

— При Колка дойдоха от милицията. Заради вчерашното стъкло. В петата кутийка мълчаха. Там цвилеше примус и се чуваха целувки.

Остап бутна вратата с крак. Цялото шперплатово съоръжение се разклати и концесионерите се вмъкнаха в килийката на Колка. Картината, която се откри пред погледа на Остап, въпреки цялата си външна невинност, беше ужасна. В стаята имаше само един матрак на червени ивици, поставен върху четири тухли. Но не това обезпокои Остап. Мебелировката в стаята на Колка отдавна му бе позната. Не го учуди и Колка, седнал на матрака с обувки. Но до него седеше едно такова небесно създание, че Остап веднага помръкна. Такива момичета никога не са делови познати — прекалено сини им са очите и гладка шията. Това са любовници или, още по-лошо — съпруги, и то любими съпруги. И наистина Колка наричаше създанието Лиза, говореше и на „ти“ и й се плезеше.

Иполит Матвеевич свали касторената си шапка. Остап извика Коля в коридора и там те дълго си шепнаха.

— Прекрасно утро, госпожице — каза Иполит Матвеевич.

Синеоката госпожица се засмя и без каквато ида било връзка със забележката на Иполит Матвеевич започна да разказва какви глупаци живеят в съседната кутия.

— Нарочно палят примуса, за да не се чува как се целуват. Но вие разбирате, че това е глупаво. Ние всичко чуваме. Те наистина вече нищо не чуват от своя примус. Искате ли ей сегичка да ви покажа? Слушайте!

И жената на Коля, разбрала всички тайни ни примуса, викна високо:

— Звереви са глупци!

Зад стената се чуваше адското съскане на примуса и звучни целувки.

— Виждате ли? Нищо не чуват. Звереви са глупци, дръвници и психопати. Виждате ли!…

— Да — каза Иполит Матвеевич.

— А ние не употребяваме примус. Защо? Ходим да се храним във вегетарианската гостилница, макар аз да съм против вегетарианската храна. Но когато се оженихме с Коля, той мечтаеше как заедно ще ходим във вегетарианката. И ето че ходим. Аз много обичам месо. А там поднасят кюфтета от юфка. Само че, моля ви се, вие нищо не казвайте на Коля…

В този момент Коля и Остап се върнаха.

— Е, няма как, щом при тебе съвсем не е възможно да останем, ще отидем при Пантелей.

— Правилно, момчета — викна Коля. — Идете при Иванопуло. Той е наш момък.

— Идвайте ни на гости — каза жената на Коля, — много ще се радваме с моя мъж.

— Пак гости канят! — възмутиха се в крайната кутийка. — Като че ли малко гости им идват!

— А вие, глупци, дръвници и психопати, не е ваша работа! — каза жената на Коля, без да повишава глас.

— Чуваш ли, Иван Андреевич — завълнуваха се в крайната кутийка, — жена ти оскърбяват, а ти мълчиш.

Обадиха се невидимите коментатори и от другите кутийки. Словесната пукотевица се засилваше. Съдружниците слязоха долу, у Иванопуло.

Студентът го нямаше. Иполит Матвеевич драсна клечка кибрит. На вратата имаше бележка: