Иля Илф - Дванадесетте стола

— За цял живот! — промълви Иполит Матвеевич. — Това е голяма жертва.

— Живот! — каза Остап. — Жертва! Какво знаете вие за живота и за жертвите? Мислите си, че като са ви изселили от частната ви къща, познавате живота? И като са реквизирали вашата имитация китайска ваза, то това е жертва? Животът, господа съдебни заседатели, е сложно нещо; но, господа съдебни заседатели, това сложно нещо се отваря просто като чекмедже. Трябва да знаеш само как да го отвориш. Който не може да го отвори — загива. Чували ли сте за хусаря отшелник?

Иполит Матвеевич не бе чувал.

— Буланов! Не сте ли чували? Героят на аристократическия Петербург? Сега ще чуете.

И Остап Бендер разказа на Иполит Матвеевич историята, чието чудно начало развълнува цял светски Петербург, а още по-чудният й край се загуби и премина незабелязан от никого през последните години.

Блестящият хусар граф Алексей Буланов, както точно съобщи Бендер, бе наистина герой на аристократическия Петербург. Името на великолепния кавалерист и гуляйджия не слизаше от устата на високомерните обитатели на дворците по Английския крайбрежен булевард и от колоните на светската хроника. Много често по страниците на илюстрованите списания се появяваше снимката на красавеца-хусар — куртка, извезана със сърмени галуни и обшита със зърнест астраган, високо остригани и пригладени сколуфи и къс надменен нос.

За граф Буланов се носеше славата на участник в много тайни дуели със съдбоносен изход, в явни романи с най-красивите, недостъпни светски дами, в налудничави постъпки срещу уважавани в обществото особи и задушевни гуляи, неизбежно завършващи с побоища.

Графът бе красив, млад, богат, щастлив в любовта, щастлив в играта на карти и в наследяването на имоти. Роднините му умираха често и техните имущества увеличаваха и без това огромното състояние на хусаря.

Той бе дързък и смел. Помагаше на абисинския негус Менелик във войната му с италианците.

Седи той под едрите звезди на Абисиния, загърнат в бял бурнус и впил поглед в едромащабната карта на местността. Пламъците на факлите хвърлят играещи сенки върху пригладените му сколуфи. В краката на графа седи новият му приятел — абисинското момче Васка. След като разгромява войските на италианския крал, графът се завръща в Петербург заедно с абисинеца Васка. Петербург посреща героя с цветя и шампанско. Граф Алексей отново се хвърля в безгрижния водовъртеж на насладите, както се казва във великосветските романи. За него продължават да говорят с удвоен възторг, жените се тровят заради него, мъжете му завиждат. Отзад на графската карета, която лети по улица Милионна, неизменно стои абисинецът и буди изумление у минувачите със своята чернота и със стройната си фигура.

И неочаквано всичко се прекъсва. Граф Алексей Буланов изчезва. Графиня Белоруско-Балтийска, последната любов на графа е безутешна. Изчезването на графа вдига голям шум. Вестниците се пълнят с догадки. Полицейските агенти се разсипват да го търсят. Но всичко е напразно. Следите на графа не могат да се открият.

Когато шумът вече затихвал, от Аверкиевия манастир идва писмо, което обяснява всичко. Блестящият граф, героят на аристократическия Петербург, Валтасар на XIX век, се подстригал за монах. Разпространяват се ужасяващи подробности. Говори се, че графът-монах носел вериги, тежки няколко десетки килограма, и че той, навикнал на изисканата френска кухня, се хранел само с картофени обелки. Извива се ураган от предположения. Разправя се, че на графа се явила покойната му майка. Жените плачат. Пред къщата на графиня Белоруско-Балтийска се точи върволица от карети. Княгинята и нейният мъж приемат съболезнования. Плъзват нови слухове. Графът щял да се върне. Временно се бил побъркал на религиозна почва. Някои твърдят, че графът избягал заради дългове. Други разправят, че всичко идело от нещастен роман.

А в действителност графът се подстригал за монах, за да опознае живота. Назад не се върнал. Постепенно го забравили. Княгиня Балтийска се запознала с един италиански певец, а абисинецът Васка се завърнал в родината си.

В светата обител граф Алексей Буланов, който приел името Евпъл, се изтезавал с велики подвизи. Той наистина носел вериги, но му се сторило, че това не е достатъчно за опознаването на живота. Тогава си измислил специално монашеско облекло: калимавка с отвесна козирка, която да му закрива лицето, и расо — да спъва движенията му. Започнал да носи това облекло с благословията на игумена. Но и то му се видяло малко. Завладян от себелюбие, той се оттеглил в една горска землянка и заживял в дъбов ковчег.