Иля Илф - Дванадесетте стола

На улица Кооперативна се бе счупил ресорът на претоварения камион на Мелстрой и пристигналият на местопроизшествието Виктор Михайлович Полесов даваше съвети.

В стаята, наредена с делови разкош (две легла и нощна масичка), се чу конско пръхтене и цвилене: Иполит Матвеевич се миеше весело и прочистваше носа си. Великият комбинатор се бе изтегнал в леглото и разглеждаше повредите на чепиците си.

— Добре, че се сетих — каза той, — моля да погасите задължението ми.

Иполит Матвеевич показа лицето си изпод кърпата и погледна своя съдружник с изпъкнали очи, без пенсне.

— Какво ме гледате като войник въшка? Какво ви учуди? Задължението? Да! Дължите ми пари. Вчера забравих да ви кажа, че за ордерите заплатих съгласно вашите пълномощия седемдесет рубли. Ето ви разписка. Прехвърлете ми тридесет и пет рубли. Смятам, че концесионерите участвуват в разходите на равни начала, нали?

Иполит Матвеевич сложи пенснето, прочете разписката и с болка на душата даде парите. Но дори това не можа да помрачи радостта му. Богатството бе в ръцете му. Тридесетрублевата прашинка изчезна в сиянието на брилянтната планина.

Грейнал в лъчезарна усмивка, Иполит Матвеевич излезе в коридора и започна да се разхожда. Плановете за новия, построен върху скъпоценен фундамент живот го радваха. „А светият отец? — мислено злорадствуваше той. — Кръгъл глупак си остана. Ще види той столовете, когато види ушите си!“

Като стигна до края на коридора, Воробянинов се обърна. Бялата напукана врата на стая №13 се отвори и точно срещу него излезе отец Фьодор със синя рубашка, пристегната с оръфан черен шнур с разкошен пискюл. Добродушното му лице се бе разтегнало от щастие. Той също излезе в коридора да се разхожда. Съперниците няколко пъти се разминаваха, но само се поглеждаха победоносно един друг и продължаваха разходката си. В краищата на коридора и двамата едновременно се обръщаха и отново се приближаваха… В гърдите на Иполит Матвеевич преливаше възторг. Същото чувство изпитваше и отец Фьодор. И двамата изпитваха съжаление към поваления противник. Най-сетне при петия рейс Иполит Матвеевич не можа да издържи.

— Здравейте, отче — каза той с неизразимо задоволство.

Отец Фьодор събра целия си сарказъм, с който го бе надарил бог, и отвърна:

— Добро утро, Иполит Матвеевич.

Враговете се разминаха. Когато пътищата им се срещнаха отново, Воробянинов подхвърли:

— Не ви ли понатъртих при последната ни среща?

— Не, няма нищо, много приятно ми беше да се срещнем — отвърна ликуващият отец Фьодор.

И отново се разминаха. Физиономията на отец Фьодор започна да дразни Иполит Матвеевич.

— Не служите ли вече литургия? — запита той при следната среща.

— Каква ти литургия! Енориашите се юрнаха по градовете — съкровища да търсят.

— Но забележете — свои съкровища! Свои собствени!

— Не ми е известно чии, но търсят.

Иполит Матвеевич искаше да каже нещо не за пред хора и дори отвори за тази цел уста, но не можа да измисли нищо и си влезе сърдит в стаята. След минута оттам излезе синът на турския поданик — Остап Бендер, със синя жилетка и като настъпваше връзките на чепиците си, се насочи към Востриков. Розите върху бузите на отец Фьодор увехнаха и се превърнаха на пепел.

— Купувате ли стари вещи? — запита Остап застрашително. — Столове? Разни дреболии? Кутийки от вакса?

— Какво обичате? — прошепна отец Фьодор.

— Желая да ви продам старите си панталони.

Ледени тръпки полазиха по гърба на свещеника и той се отдръпна.

— Но защо мълчите като архиерей на прием?

Отец Фьодор бавно тръгна към стаята си.

— Стари неща купуваме, нови крадем! — викна Остап зад него. Востриков скри глава в раменете си и се спря до своята врата.

Остап продължаваше да се гаври:

— Какво смятате за панталоните, многоуважаеми служителю на култа? Ще ги вземете ли? Имам също ръкави от жилетка, дупка от кравай и от умряло магаре уши. На ангро цялата партида — по-евтино ще бъде. А тях хич не ги търсете, не са в столовете. А?!

Вратата се хлопна зад служителя на култа.

Удовлетворен, Остап тръгна бавно назад: връзките на обущата му шибаха по килима. Когато масивната му фигура се отдалечи достатъчно, отец Фьодор бързо показа главата си от вратата и с дълго сдържано негодувание изписка:

— Глупак!

— Какво? — викна Остап и се спусна обратно, но вратата бе вече заключена и само бравата щракна.

Остап се наведе към отвора на бравата и с длан на устата си като тръба, каза отчетливо: