Иля Илф - Дванадесетте стола

Изровили твърде много дълбоки и големи ями.

Между работниците сновял другар с инженерска фуражка. Зад него вървели десетници с разноцветни прътове. През следващия съботник работели на същото място. Станало нужда отново да зарият две ями, изкопани не там, където трябвало. Другарят с инженерската фуражка се нахвърлил върху десетниците и искал обяснение. Новите ями вече копаели още по-дълбоки и по-широки.

След това докарали тухли и дошли истински строителни работници. Те започнали да зидат основите. После всичко замряло. Другарят с инженерската фуражка все още идвал сегиз-тогиз на запустелия строеж, дълго се разхождал в обградената с тухли яма и мърморел под носа си:

— Самоиздръжка, самоиздръжка…

Той почуквал с бастуна по основите и тичал към къщи, в града, закрил с длани премръзналите си уши.

Инженерът се казваше Треухов.

Трамвайното депо, чийто строеж замря още при основите, Треухов бе замислил много отдавна, още през 1912 година, но градската управа отхвърли проекта. Две години по-късно Треухов възобнови атаките си срещу градската управа, но войната попречи. След войната попречи революцията. Сега — непът, самоиздръжката и пр. През лятото основите обрастваха с трева, а зиме децата си правеха там пързалки.

Треухов мечтаеше за голяма работа. Омръзнало му бе да служи в отдела „Благоустройство“ на Старгородското комунално стопанство, да поправя бордюрите на тротоарите и да изготвя сметки по поставянето на афишни будки. Но голяма работа нямаше. Проектът за прокарване на трамвай, отново даден за разглеждане, се разтака във висшите губернски инстанции, одобрява се, не се одобрява, прехвърля се за разглеждане в центъра, но независимо от одобряването или неодобряването му се покриваше с прах, защото нито в единия, нито в другия случай даваха пари.

— Това е варварщина! — крещеше Треухов на жена си. — Пари нямало! А да плащат и надплащат на каруцарите за превозване на стоки до гарата имат пари! Старгородските каруцари дерат за живо и за умряло! Няма що, монопол на мародерите! Опитай се да отидеш с багаж пеша до гарата — пет километра са това!… Трамваят ще си покрие разноските за шест години!

Избледнелите му мустаци гневно увисваха. Неговото чипоносо лице потрепваше. Той изваждаше от чекмеджето на масата литографираните върху синя хартия чертежи и за хиляден път сърдито ги показваше на жена си. Това бяха планове за станция, депо и за дванадесет трамвайни линии.

— Дявол ги взел дванадесетте! Могат да почакат. Но поне три, три линии! Без тях Старгород ще се задуши.

Треухов сумтеше и отиваше в кухнята да цепи дърва.

Той вършеше сам всички домакински работи. Конструира и построи люлка за детето и перална машина. На първо време сам переше бельото, като обясняваше на жена си как трябва да борави с машината. Най-малко една пета от заплатата на Треухов отиваше за изписване на чужда техническа литература. За да свърже двата края, той престана да пуши.

Помъкна Треухов проекта си и при новия завеждащ Старгородското комунално стопанство Гаврилин, преместен в Старгород от Самарканд. Почернелият от туркестанското слънце нов завеждащ дълго, но без особено внимание слуша Треухов, прегледа надве-натри всички чертежи и накрая каза:

— А знаете ли, че в Самарканд не е нужен никакъв трамвай. Там всички яздят магарета. Едно магаре струва три рубли — без пари! А носи към сто и шестдесет килограма!… Едно такова малко магаренце, просто чудно!

— Но там е Азия! — рече сърдито Треухов. — Магарето струва три рубли, а за да го изхраниш, са нужни тридесет рубли годишно.

— А на вашия трамвай много ли ще се возите за тридесет рубли? Триста пъти. Дори не всеки ден през годината.

— Добре тогава, изпишете си вашите магарета! — кресна Треухов и изскочи от кабинета, като тръшна силно вратата.

Оттогава стана навик на новия завеждащ при среща с Треухов да го запитва иронично:

— Е, как, магарета ли ще докараме, или трамвай ще прокараме? Лицето на Гаврилин приличаше на гладко остъргана ряпа. В очите му блещукаха дяволити пламъчета.

След около два месеца Гаврилин повика при себе си инженера и му каза сериозно:

— Набелязал съм планче. Едно ми е ясно: пари няма, а трамваят не е магаре — за три рублички не можеш го купи. Материална база трябва да създадем. Кое е практическото разрешение? Акционерно дружество! И още какво? Заем! С лихва. След колко години ще може да се изплати трамваят?

— От деня на пускането в експлоатация на трите линии от първия етап — след шест години.