Иля Илф - Дванадесетте стола

Започнаха да търсят Треухов, но не го намериха. Представителят на Маслоцентъра, който отдавна вече гореше от нетърпение, се провря до преградката на трибуната, махна с ръка и заговори гръмогласно за международното положение. Когато той свърши речта си, двамата дописници се ослушаха в слабите ръкопляскания и бързо записаха: „Бурни аплодисменти, които преминаха в овация…“ После размислиха и намериха, че „преминаха в овация…“ е май доста силничко. Московчанинът се реши и задраска „овация“. Маховик въздъхна и я остави.

Слънцето бързо се търкаляше по наклонената плоскост. От трибуната се поднасяха поздравления. Всяка минута оркестърът свиреше туш. Падна здрач, а митингът все още продължаваше. И говорещите, и тия, които слушаха, отдавна вече чувствуваха, че е станало нещо нередно, че митингът се е проточил, че трябва да се премине колкото се може по-скоро към пускането на трамвая. Но всички бяха така навикнали да говорят, че не можеха да спрат.

Най-сетне намериха Треухов. Той беше целият изцапан и преди да се качи на трибуната, дълго ми в канцеларията ръцете и лицето си.

— Има думата главният инженер, другарят Треухов! — оповести с радост Гаврилин. — Хайде, говори ти, че аз съвсем не казах туй, което трябваше — добави той шепнешком.

Треухов искаше да каже много неща. И за доброволните бригади, и за тежката работа, за всичко, което бе направено и което още може да се направи. А могат да бъдат направени много неща: да се освободи градът от потъналото в зараза пазарище, да се построят покрити стъклени корпуси, може да бъде построен постоянен мост вместо временния, който всяка година бива отнасян от ледовете, може най-сетне да се реализира проектът за построяване на огромна кланица с хладилник.

Треухов отвори уста и запъвайки се, заговори:

— Другари! Международното положение на нашата държава…

И запредъвква такива всеизвестни истини, че народът, който слушаше вече шестата международна реч, загуби всякакъв интерес.

Едва когато свърши, Треухов разбра, че и той не каза нито дума за трамвая. „Колко срамно — помисли си той, — никак не умеем да говорим, никак!“

И той си спомни речта на френския комунист, когото бе слушал на едно събрание в Москва. Французинът говореше за буржоазния печат. „Тия акробати на перото бе възкликнал той, — тия виртуози на фарса, тия чакали на ротационните машини…“ Французинът произнесе първата част на речта си в тон „ла“, втората — в тон „до“ и последната, патетичната — в тон „ми“. Жестовете му бяха умерени и красиви.

„А ние само бръщолевим — реши Треухов, — по-добре съвсем да не бяхме говорили“.

Беше вече съвсем тъмно, когато председателят на губернския изпълнителен комитет сряза с ножиците червената лентичка, която преграждаше входа за депото. Работниците и представителите на обществените организации нахълтаха шумно във вагоните. Дръннаха пискливи звънчета и първата трамвайна кола, управлявана от самия Треухов, се измъкна от депото под оглушителните викове на множеството и стенанията на оркестъра. Осветените вагони изглеждаха още по-ослепителни, отколкото през деня. Всички се понесоха един след друг по Гусишче; те минаха под железопътния мост, изкачиха се леко в града и завиха по улица Голяма Пушкинова. Във втория вагон се бе настанил оркестърът; оркестрантите, изкарали тръбите от прозорците навън, свиреха марша на Будьони.

Гаврилин, с кондукторска униформена куртка и чанта през рамо, скачаше от вагон във вагон, усмихваше се мило, даваше сигнал, когато трябваше и когато не трябваше, и връчваше на пътниците покани за

На платформата на последния вагон стоеше Виктор Михайлович, кой знае как попаднал в числото на почетните гости. Той се вслушваше в мотора. За голяма изненада на Полесов моторът изглеждаше чудесно и очевидно работеше изправно. Стъклата не дрънчаха. Виктор Михайлович ги разгледа подробно и се убеди, че те все пак са поставени на гуми. Той вече направи няколко забележки на ватмана и минаваше сред публиката за познавач на трамвайното дело на Запад.

— Въздушната спирачка не работи добре — заяви Полесов, като поглеждаше тържествуващ пътниците, — не всмуква.

— Никой не те пита — отвърна ватманът, — може пък да всмуква.

След като направиха празничната обиколка из града, трамвайните коли се завърнаха в депото, където ги чакаше насъбралото се множество. Подхвърляха Треухов вече при пълния блясък на електрическите лампи. Помъчиха се да подхвърлят и Гаврилин, но тъй като той тежеше стотина килограма и не излиташе високо, скоро го изоставиха. Подхвърляха другаря Мосин, техниците и работниците. За втори път тоя ден подхвърляха и Виктор Михайлович. Сега той вече не риташе, а вперил поглед в звездното небе, строг и сериозен, излиташе нагоре и се унасяше в мечти сред нощната тъма. Когато се спускаше за последен път, Полесов забеляза, че го държи за крака й се смее непристойно не някой друг, а бившият предводител на дворянството Иполит Матвеевич Воробянинов. Той се освободи вежливо, отдръпна се малко встрани, но вече не изпускаше от погледа си предводителя. И когато забеляза, че Иполит Матвеевич си тръгва заедно с младия непознат, явно бивш офицер, Виктор Михайлович предпазливо ги последва.