Иля Илф - Дванадесетте стола

Когато всичко вече свърши и Гаврилин очакваше в своя лилавичък „Фиат“ даващия последните си нареждания Треухов, за да отидат заедно в клуба, към вратите на депото се приближи камионетка „Форд“ с кинохроникьорите.

От колата пръв скочи пъргаво мъж с дванадесетъглови рогови очила и с елегантна кожена дреха без ръкави. Острата дълга брада на този мъж растеше направо от адамовата ябълка. Вторият мъкнеше киноапарат и се препъваше в дълъг шал в оня стил, който Остап Бендер обикновено наричаше „шик-модерн“. След това от камионетката се измъкнаха асистенти, прожектори и момичета.

Цялата група нахълта с викове в депото.

— Внимание! — викна брадатият собственик на коженото палто. — Коля! Нагласи прожекторите!

Треухов поруменя и тръгна към нощните посетители.

— Вие… от кинематографията ли сте? — запита той. — Защо не дойдохте през деня?

— А за кога е насрочено откриването на трамвайната линия?

— Вече е открита.

— Да, да, малко се позабавихме. Прекрасни изгледи имаше по пътя. Много работа. Залезът на слънцето! Впрочем ние и така ще се справим. Коля! Дай светлина! Въртящото колело! Крупен план! Движещите се крака на множеството — едро. Люда! Милочка! Преминавайте! Коля, почваме! Почваме. Тръгвайте! Вървете, вървете, вървете!… Стига. Благодаря. Сега ще снимаме строителя.

Другаря Треухов? Бъдете добър, другарю Треухов. Не, не така. В три четвърти… Ето така, по-оригинално, на фона на трамвая… Коля! Почваме! Говорете нещо!…

— Но на мене ми е така неудобно!…

— Великолепно!… Много добре!… Кажете още нещо!… Сега вие говорите с първата пътничка в трамвая… Люда! Влезте в рамката. Така. Дишайте дълбоко: вие сте развълнувани!… Коля! Краката едро! Започваме! Така, така… Много благодаря… Стоп!…

От „Фиата“, който отдавна вече се тресеше, слезе тежко Гаврилин и дойде да извика забавилия се другар. Режисьорът с косматата адамова ябълка се оживи.

— Коля! Тука! Прекрасен екземпляр. Работник! Пътник от трамвая! Дишайте дълбоко! Вие сте развълнуван! Никога преди не сте се качвали на трамвай. Започваме! Дишайте!

Гаврилин злобно засумтя.

— Прекрасно!… Милочка!… Ела тука! Привет от Комсомола!… Дишайте по-дълбоко. Развълнувана сте… Така… Прекрасно. Коля, край.

— Ами трамвая няма ли да снимате? — запита Треухов свенливо.

— Виждате ли — изръмжа коженият режисьор, — условията за осветление не позволяват. Ще се наложи да се доснеме в Москва. Изцяло!

Кинохрониката изчезна мълниеносно.

— Е, хайде, приятелю, да отидем да си починем — каза Гаврилин. — Ти да не си пропушил, а?

— Пропуших — призна си Треухов, — не можах да издържа.

На фамилиарната вечеря гладният и много пушил Треухов изпи три чаши водка и се напи. Целуваше се с всички и всички го целуваха. Искаше да каже нещо хубаво на жена си, но само се разсмя. После дълго друса ръката на Гаврилин и му говореше:

— Ти си чудак! Трябва да те научим да проектираш железопътни мостове! Забележителна наука е. И най-главното — съвсем проста. Мост над Хъдзън…

След половин час той се разкисна и произнесе филипика, насочена против буржоазния печат:

— Тия акробати на фарса, тия хиени на перото! Тия виртуози на ротационните машини! — крещеше той.

Жена му го откара в къщи с файтон.

— Искам да се возя с трамвая! — викаше той на жена си. — Ех, как не можеш да разбереш това? Щом има трамвай, значи с него трябва да се пътува!… Защо? Първо, защото е изгодно…

Полесов вървеше по стъпките на концесионерите, дълго се въздържа и изчакал, когато наоколо нямаше никой, се приближи до Воробянинов.

— Добър вечер, господин Иполит Матвеевич! — каза той почтително.

Воробянинов се смути.

— Нямам честта да ви познавам — измърмори той.

Остап повдигна дясното си рамо и се приближи до шлосера-интелигент.

— Е-е-е, какво искате да кажете на моя приятел? — рече той.

— Не бива да се безпокоите — зашепна Полесов, като се оглеждаше. — Идвам от страна на Елена Станиславовна…

— Как? Тя тук ли е?

— Тука е. И много иска да ви види.

— Защо? — запита Остап. — Ами вие кой сте?

— Аз… Вие, Иполит Матвеевич, не мислете нищо лошо. Вие не ме познавате, но аз ви помня много добре.

— Бих искал да намина към Елена Станиславовна — каза нерешително Воробянинов.

— Тя много ви моли да отидете.

— Да, но откъде ли е научила?

— Аз ви срещнах в коридора на Комуналното стопанство и дълго мислих: познато лице. После си спомних. Иполит Матвеевич, вие не се тревожете никак! Всичко ще остане в пълна тайна.