Иля Илф - Дванадесетте стола

Приятелският разговор на масата се оживи. Посветените свято пазеха тайната и коментираха градските новини.

Последен дойде гражданинът Кислярски, който, без да е дворянин и без да е служил в гвардейските полкове, от краткия разговор с Остап веднага си изясни положението на нещата.

— Дръжте се — каза Остап наставнически.

Кислярски смотолеви нещо като обещание.

— Вие, като представител на частния капитал, не можете да останете глух на воплите на народа.

Кислярски съчувствено въздъхна.

— Знаете ли кой седи там? — запита Остап, като сочеше Иполит Матвеевич.

— Разбира се — отговори Кислярски, — това е господин Воробянинов.

— Това е — натърти Остап — титан на мисълта, бащата на руската демокрация, особа, приближена на императора.

„В най-добрия случай — две години строг тъмничен затвор — помисли си Кислярски и тръпки го побиха. — Защо дойдох тука?“

— Тайният „Съюз на меча и ралото“ — зловещо пошепна Остап. „Десет години“ — мина през ума на Кислярски.

— Впрочем вие можете да си отидете, но предупреждавам ви, ръцете ни са дълги!

„Ще те науча аз тебе, кучи сине — помисли си Остап. — За по-малко от сто рубли няма да те изпусна.“

Кислярски побеля като мрамор. Днес той така спокойно и с апетит си обядва, яде пилешки дреболии, бульон с топчета и нищо не знаеше за страшния „Съюз на меча и ралото“. Той остана: „дългите ръце“ му направиха неприятно впечатление.

— Граждани! — откри заседанието Остап. — Животът диктува своите закони, своите жестоки закони. Няма да ви говори за целта на нашето събрание — тя ви е известна. Целта е свята. Отвсякъде чуваме стенания. От всички краища на нашата необятна страна молят за помощ. Ние трябва да протегнем ръка на нуждаещите се и ще я протегнем. Едни от вас са на служба и ядат хляб, намазан с масло, други са сезонни работници и ядат сандвичи с хайвер. И едните, и другите спят в своите легла и се завиват с топли юргани. Само малките деца, безпризорните деца, са без надзор. Тия цветя на улицата или, както се изразяват пролетариите на умствения труд, цветя на асфалта, заслужават по-добра участ. Ние, господа съдебни заседатели, трябва да им помогнем. И ние, господа съдебни заседатели, ще им помогнем.

Речта на великия комбинатор събуди сред слушателите различни чувства.

Полесов не разбра своя нов приятел — младия гвардеец.

„Какви деца? — помисли си той. — Защо деца?“

Иполит Матвеевич дори не си даваше труд да разбере нещо. Той отдавна беше махнал с ръка на всичко, седеше мълчалив и от време на време надуваше бузи.

Елена Станиславовна се натъжи.

Никеша и Владя гледаха предано синята жилетка на Остап.

Собственикът на „Бързоопак“ бе извънредно доволен.

„Добре уредено — реши той, — под такава форма и пари могат да се дадат. В случай на успех — моите уважения! Не излезе ли нищо — аз съм петото колело. Помогнал съм на децата и — край!“

Чарушников размени многозначителен поглед с Дядев и оценявайки напълно конспиративното умение на докладчика, продължи да търкаля хлебни топчета по масата.

Кислярски бе на седмото небе.

„Златна глава“ — мислеше той. Струваше му се, че никога досега не е обичал тъй силно безпризорните деца, както тази вечер.

— Другари — продължаваше Остап. — Нужна е незабавна помощ. Трябва да измъкнем децата от хищните лапи на улицата и щети измъкнем оттам. Да помогнем на децата. Нека помним, че децата са цветята на живота. Приканвам ви още сега да направите своите вноски, за да помогнем на децата, само на децата и на никого другиго. Разбирате ме, нали?

Остап извади от страничния си джоб кочан с квитанции.

— Моля да направите вноските си. Иполит Матвеевич ще потвърди моите пълномощия.

Иполит Матвеевич наду бузи и кимна с глава. Сега дори недосетливите Никеша и Владя и вечно улисаният шлосер разбраха скрития смисъл на алегориите на Остап.

— По старшинство, господа — каза Остап, — ще започнем с уважаемия Максим Петрович.

Максим Петрович почна да се върти на стола и едва му се откъснаха от сърцето тридесет рубли.

— При по-добре времена ще дам повече! — заяви той.

— По-добрите времена скоро ще настъпят — рече Остап. — Впрочем това не се отнася до безпризорните деца, които представлявам в този момент.

Никеша и Владя дадоха осем рубли.

— Малко е, млади хора.

Младите хора поруменяха.

Полесов изтича до вкъщи и донесе петдесет.

— Браво; хусар! — каза Остап. — За хусаря-частник о мотор това на първо време е достатъчно. А какво ще каже търговското съсловие?