Иля Илф - Дванадесетте стола

Дядев и Кислярски дълго се пазариха и оплакваха от обмяната. Остап бе неумолим.

— Считам тези разговори за излишни в присъствието на Самия Иполит Матвеевич.

Иполит Матвеевич кимна. Търговците пожертвуваха в полза на дечицата по двеста рубли.

— Всичко четиристотин осемдесет и осем рубли — обяви тържествено Остап. — Ех! Дванадесет рубли не стигат да закръглим сумата.

Елена Станиславовна, която дълго се въздържа, отиде в спалнята и донесе чантичката си с недостигащите дванадесет рубли.

Останалата част от заседанието бе претупана набързо и имаше по-малко тържествен характер. Остап започна да се шегува. Елена Станиславовна съвсем се разнежи. Гостите постепенно се разотидоха, след като се сбогуваха почтително с организаторите.

— За деня на следващото заседание ще ви бъде съобщено специално — казваше Остап на сбогуване, — най-строга дискретност. Акцията за подпомагане на децата трябва да бъде запазена в тайна… Това впрочем е само във ваш личен интерес.

При тия думи Кислярски помисли да даде още петдесет рубли, но да не идва повече на никакви заседания. Той едва се сдържа.

— Е — каза Остап, — да тръгваме. Надявам се, че вие, Иполит Матвеевич, ще се възползувате от гостоприемството на Елена Станиславовна и ще пренощувате у нея. Пък и за конспирацията е полезно да се разделим за известно време. Аз тръгвам.

Иполит Матвеевич отчаяно смигаше На Остап, но той се направи, че не забелязва и изскочи на улицата.

Когато отмина квартала, изведнъж си спомни, че в джоба му лежат петстотин честно спечелени рубли.

— Файтонджия! — викна той. — Карай във „Феникс“!

— Може — каза файтонджията и откара бавно Остап до затворения ресторант.

— Какво е това? Затворено?

— По случай Първи май.

— Ах, да ги… Да имаш пари, а да няма къде да се повеселиш! Хайде, карай тогава на улица Плеханов. Знаеш ли я?

Остап реши да отиде при годеницата си.

— Как я казваха преди тая улица? — запита файтонджията.

— Не зная.

— Къде ще вървим тогава? И аз не зная.

Въпреки това Остап му заповяда да кара и да търси.

Час и половина се влачиха те по пустия спящ град, питаха нощните пазачи и милиционерите. Един милиционер дълго мисли и най-сетне съобщи, че улица Плеханов сигурно е бившата Губернаторска.

— Е, добре, Губернаторска! Знам я много добре. Двайсет и пет години карам по Губернаторска.

— Е, хайде, карай тогава!

Стигнаха на Губернаторска, но тя излезе не Плеханов, а Карл Маркс.

Озлобеният Остап възобнови търсенето на загубената улица Плеханов. Ала не я намери.

Зората хвърли бледна светлина по лицето на богатия страдалец, който не успя да се повесели.

— Карай в „Сорбона“! — кресна той. — И това ми било файтонджия! Да не знае къде е улица Плеханов!

Чертозите на вдовицата Грицацуева искряха от блясък. На челно място на сватбената трапеза седеше попът спатия — синът на турския поданик. Той бе елегантен и пиян. Гостите се веселяха.

Младоженката не бе вече млада. Имаше не по-малко от тридесет и пет. Природата я бе дарила щедро. Имаше си всичко: гърди като дини, нос като патладжан, писани бузи и тлъст врат. Тя обожаваше новия си мъж и много се страхуваше от него. Поради това го наричаше не по име, дори не по бащино име, което тя никога не узна, а по презиме: другарю Бендер.

Иполит Матвеевич отново седеше на многожелания стол. През всичкото време на сватбената вечеря той подскачаше на него, за да усети твърдо. Понякога успяваше. Тогава всички присъствуващи му харесваха и той започваше като бесен да крещи към младоженците: „Горчиво! Горчиво!“

През цялото време Остап държеше речи, вдигаше тостове и наздравици. Пиха за народното просвещение и за напоителната система на Узбекистан. След това гостите започнаха да се разотиват — Иполит Матвеевич се спря във вестибюла и пошепна на Бендер:

— Не се бавете! Там са.

— Вие, користолюбецо — отвърна му пияният Остап, — ме чакайте в хотела. Не мърдайте никъде. Всяка минута може да дойда. В хотела платете по сметка. Всичко да бъде готово. Адио, фелдмаршале! Пожелайте ми лека нощ.

Иполит Матвеевич му пожела лека нощ и отиде в „Сорбона“ да се вълнува.

В пет часа сутринта Остап се появи със стола. Иполит Матвеевич замря от изненада. Остап сложи стола сред стаята и седна.

— Как успяхте? — проговори най-сетне Воробянинов.

— Много просто, по семейному. Вдовицата спи и сънува. Жал ми беше да я будя. „В зори ти не я буди.“ Уви! Трябваше да оставя бележка на любимата: „Заминавам на доклад в Новохоперск. За обед не ме чакай. Твой Лалугер.“ А стола грабнах от трапезарията. В тоя ранен час няма трамвай — по пътя си почивах на стола.