Иля Илф - Дванадесетте стола

Подвигът на отшелника Евпъл учудил цялата обител. Той ядял само сухари, които му донасяли наведнъж за три месеца.

Така минали двадесет години. Евпъл смятал живота си за разумен, естествен и единствено безпогрешен. Живеел необикновено леко и мислите му станали кристалночисти. Той опознал живота и разбрал, че иначе не бива да се живее.

Веднъж забелязал с учудване, че на онова място, където в продължение на двадесет години бил свикнал да намира сухари, няма нищо. Не ял четири дни. На петия дошъл непознат старец, обут с цървули, и му казал, че болшевиките са изселили монасите и са организирали в светата обител совхоз. Той му оставил малко сухари и си тръгнал със сълзи на очите. Отшелникът не разбрал стареца. Смирен и чист, той лежал в ковчега и се радвал, че е разбрал живота. Старият селянин продължавал да му носи сухари.

Така изминали още няколко необезпокоявани от никого години.

Веднъж само вратата на землянката се отворила и в нея влезли, приведени, няколко души. Те се приближили до ковчега и мълчаливо заразглеждали стареца. Били едри мъже с ботуши и шпори на тях, с огромни бричове и с маузери, поставени в дървени полирани кобури. Старецът лежал в ковчега с изопнати ръце и гледал пришълците с лъчезарен поглед. Неговата дълга и мека прошарена брада закривала половината от ковчега. Непознатите зазвънтели с шпорите, свили рамене и се отдалечили, като внимателно затворили вратата след себе си.

Времето минавало. Животът се разкрил пред отшелника в цялата си пълнота и красота. Но една нощ, след като през деня окончателно разбрал, че всичко в неговото познание е светло, отшелникът неочаквано се събудил. Това го учудило. Той никога не се будел нощем. Докато мислел какво може да го е събудило, отново заспал, но тутакси пак се събудил, усещайки остро парене по гърба. Той търсел причината на това парене, мъчел се да заспи, но не можел. Нещо му пречело. Не могъл да заспи до сутринта, стенел тихо и несъзнателно си чешел ръцете. През деня, когато станал, случайно погледнал в ковчега. И разбрал всичко: по ъглите на мрачното му легло бързо пълзели вишненочервени дървеници. Отшелникът се отвратил.

Същия ден дошъл старецът със сухарите. И аскетът, който мълчал цели двадесет и пет години, заговорил. Помолил стареца да му донесе малко газ. Думите на великия мълчаливец слисали селянина. Ала той му донесъл газ, въпреки че се срамувал и криел шишето. Щом старецът си отишъл, отшелникът намазал с трепереща ръка всички ъгли и пукнатини на ковчега. За пръв път от три дни насам Евпъл заспал спокойно. Нищо не го обезпокоило. Продължил да маже с газ ковчега и през следващите дни. Но след два месеца разбрал, че е невъзможно да унищожи дървениците с газ. По цели нощи той се мятал в ковчега и се молел високо, но молитвите му помагали още по-малко от газта.

Минала половин година в невъобразими мъчения, преди отшелникът да се обърне отново е молба към стареца. Втората молба смаяла още повече селянина. Отшелникът го молел да му донесе от града прах „Арагац“ против дървеници. Но и „Арагац“ не помогнал. Дървениците се размножавали неимоверно бързо. Непоклатимото здраве на отшелника, несломено от двадесет и пет годишно постничество, забележимо се влошавало. Започнал мрачен, отчаян живот. Ковчегът станал омразен и неудобен за отшелника Евпъл. Нощем, по съвета на селянина, той горял дървениците с борина. Те умирали, но не се предавали.

Изпробвано било и последното средство: препаратът братя Глик — розова течност с дъх на гнила праскова под названието „Клопин“ 8 8 Клопин — названието иде от руската дума клоп, която означава дървеница. — Б.пр. . Но и това не помогнало. Положението се влошавало. Две години след започването на голямата борба отшелникът случайно забелязал, че напълно е престанал да мисли за смисъла на живота, тъй като по цели денонощия се занимавал с избиването на дървеници.

Тогава именно той разбрал, че се е излъгал. Както и преди двадесет и пет години животът си бил все така безпросветен и загадъчен. Не успял да избяга от мирските тревоги. Оказало се невъзможно да се живее с тялото на земята; а с душата на небесата.

Тогава старецът станал и пъргаво излязъл от землянката. Наоколо му тъмна зелена гора. Било ранна, суха есен. Край самата землянка никнело цяло семейство месести манатарки. На едно клонче незнайна птичка пеела соло. Долетял шум от минаващ влак. Земята потреперела. Животът бил прекрасен. И старецът, без да се обръща, тръгнал напред.