Иля Илф - Дванадесетте стола

Днес той е кочияш в конната база на Московското комунално стопанство.

След като разказа на Иполит Матвеевич тази във висша степен поучителна история, Остап избърса с ръкава на сакото малиненочервените си обуща, изсвири тържествено с уста и излезе.

Призори нахълта в стаята, събу се, постави малиненочервените си обувки върху нощната масичка и започна да глади лъскавата им кожа, като нареждаше нежно и страстно:

— Моите мънички приятели…

— Къде бяхте? — запита го Иполит Матвеевич сънливо.

— При вдовицата — глухо отвърна Остап.

— Е?

Иполит Матвеевич се понадигна на лакът.

— И ще се жените ли за нея?

Очите на Остап заискриха.

— Сега аз вече трябва да се женя, ако искам да постъпя като честен човек.

Иполит Матвеевич сконфузено изгрухтя.

— Пламенната жена — каза Остап — е блян за поета. Провинциална непосредственост. В центъра такива субтропици отдавна вече не съществуват, но по периферията на места още се срещат.

— Кога ще бъде сватбата?

— Вдругиден. Утре не може: Първи май е, всичко е затворено.

— Ами какво ще стане с нашата работа? Вие се жените… А може да се наложи да ходим в Москва.

— Защо се безпокоите? Заседанието продължава.

— Ами жена ви?

— Жена ми ли? Брилянтовата вдовичка? Последен въпрос! Внезапно отпътуване поради повикване от центъра. Кратък доклад в Малкия Совнарком. Прощална сцена и варено пиле за из път. Ще тръгнем с комфорт. А сега спете. Утре имаме почивен ден.

Сутринта на Първи май Виктор Михайлович Полесов, измъчван от обичайната си жажда за дейност, изскочи на улицата и се понесе към центъра на града. Отначало разнообразните му дарби не можаха да намерят нужното приложение, защото нямаше още много народ и празничните трибуни, завардени от конни милиционери, бяха пусти. Но към девет часа в различни краища на града замрънкаха, засумтяха и засвистяха оркестри. От вратите изтичваха домакини.

Колона от музикработници, с меки обърнати яки, кой знае как се вмъкна сред манифестиращите железничари, объркваше стъпката и пречеше на всички.

Камионът, на който бе надянат зелен шперплатов локомотив серия „Щ“, все току връхлиташе върху музикработниците. При това от самия търбух на локомотива непрестанно крещяха към тружениците на обоя и флейтата:

— Къде ви е разпоредителят? Как?! По улица Красноармейска ли ще минете? Не виждате ли, че сте се вмъкнали и задръствате движението!

Тогава, за нещастие на музикработниците, се намеси Виктор Михайлович.

— Разбира се, че насам трябва да свърнете, в сляпата улица! Един празник не могат да организират! — дереше си гърлото Полесов. — Тука! Тука! Изумително безобразие!

Камионите на Старгородското комунално стопанство и на Мелстрой возеха, деца. Най-малките стояха покрай канатите на камиона, а по-високите — в средата. Непълнолетното войнство размахваше книжни знаменца и се веселеше до премала.

Бумтяха пионерските барабани. Донаборниците пъчеха гърди и се стараеха да вървят в крак. Бе тясно, шумно и горещо. Непрекъснато ставаха задръствания и непрекъснато за миг се отприщваха. За да убият времето при задръстванията, манифестантите подхвърляха нагоре старците и активистите. Старците нареждаха с пискливи гласове. Активистите отхвърчаваха мълчаливо и със сериозни лица. В една весела колона взеха промъкващия се на другата страна Виктор Михайлович за разпоредител и започнаха да подхвърлят и него. Полесов размахваше крака като паяк.

Зададе се чучело на английския министър Чембърлейн: работник с атлетическа мускулатура го удряше с картонен чук по цилиндъра. Мина автомобил с трима комсомолци във фракове и бели ръкавици. Те поглеждаха смутено тълпата.

— Васка! — крещеше някой от тротоара. — Буржоа! Дай ми тирантите!

Момичета пееха. В колоната служещи в Социални осигуровки крачеше Алхен с голяма червена лента на гърдите и съсредоточено гъгнеше:

Физкултурниците крещяха по команда нещо непонятно.

Всичко живо крачеше, возеше се или маршируваше към новото трамвайно депо, откъдето точно в един часа по обяд трябваше да излезе първият в Старгород електрически трамвай.

Никой не знаеше точно кога бе започната старгородската трамвайна линия.

Един ден, през двадесета година, когато започнаха съботниците, работниците от депото и въжарите отишли с музика в Гусишче и цял ден копали някакви ями.