Иля Илф - Дванадесетте стола

Никога досега Вартоломей Коробейников не бе измамван така подло. Той можеше да мами, когото си иска, но сега него го изиграха с такава гениална простота, че той дълго още стоя и рита дебелите крачка на масата за хранене.

В Гусишче наричаха Коробейников Вартоломеич. До него отиваха само при крайна нужда. Вартоломеич вземаше в залог вещи и определяше безбожни лихви. С тази работа се занимаваше вече няколко години и нито веднъж не бе загазвал. А сега изгоря в най-доброто си търговско предприятия, от което очакваше големи печалби и осигурени старини.

— Да ме изиграят?! — викна той, спомняйки си за пропадналите ордери. — Сега вече зная — първом парите. И как можах да бъда толкова наивен? Със собствените си ръце дадох ореховата гарнитура?… А гобленът „Овчарка“ цена няма! Ръчна изработка!…

Нечия несигурна ръка отдавна въртеше звънеца с надпис „Моля завъртете“ и преди Вартоломеич да си спомни, че входната врата остана отворена, във вестибюла се чу тежък тропот и прозвуча глас на човек, объркал се в лабиринта от шкафове:

— Откъде може да се влезе тук?

Вартоломеич излезе във вестибюла, притегли към себе си нечие палто (на пипане — грубо) и въведе в столовата отец Фьодор.

— Великодушно извинете — рече отец Фьодор.

След десетина минути взаимни недомлъвки и хитрувалия се изясни, че гражданинът Коробейников наистина има някакви сведения за мебелите на Воробянинов и че отец Фьодор няма нищо против да заплати за тия сведения. Освен това за велико удоволствие на архиваря посетителят се оказа роден брат на бившия предводител на дворянството и силно желаеше да има спомен от него, като се сдобие с ореховата гарнитура. С тази гарнитура били свързани най-мили спомени от детството на брата на Воробянинов.

Вартоломеич поиска сто рубли. Посетителят оценяваше спомена за брата си значително по-ниско — тридесет рубли. Споразумяха се за петдесет.

— Бих помолил да дадете предварително парите — заяви архиварят, — това е мое правило.

— А имате ли нещо против, ако ви ги броя в златни десетрублевки? — разбърза се отец Фьодор, при което разкъса хастара на сакото си.

— По курса ще ги взема. По девет и половина. Днешният курс.

Востриков изтърси от фишека пет жълтици, прибави към тях две рубли и половина сребро и побутна цялата купчинка към архиваря. Вартоломеич преброи два пъти монетите, стисна ги в шепата си, помоли госта да почака една минутка и отиде за ордерите. В своята тайна канцелария Вартоломеич не размисля дълго, отвори азбучника — огледалото на живота, на буква П, бързо намери нужния номер и взе от рафта връзката ордери на генералшата Попова. След като развърза пакета, той извади един ордер, издаден на другаря Брунс, живеещ на улица Виноградна 34, за дванадесет орехови стола, изработка на Гамбс. Възхищавайки се на съобразителността си и на умението да се измъква от всякакво затруднение, архиварят се усмихна и отнесе ордера на клиента.

— Всички на едно място ли са? — възкликна отец Фьодор.

— На едно. Всички са там. Гарнитурата е забележителна. Езика си ще глътнете. Но какво да ви обяснявам! Вие я знаете!

Отец Фьодор дълго и възторжено разтърсва ръката на архиваря и като се блъсна безброй пъти о шкафовете във вестибюла, потъна в нощния мрак.

Вартоломеич дълго още се надсмива над изиграния клиент. Той нареди златните монети върху масата и дълго наблюдава в унес петте светли кръгчета.

„И какво толкоз са се разтичали за мебелите на Воробянинов? — помисли той. — Побъркали са се.“

Съблече се, помоли се разсеяно на бога, легна в тесничкото си непорочно креватче и се унесе в неспокоен сън.

През нощта студът бе изяден до шушка. Стана така топло, че подранилите минувачи усещаха тъпи болки в краката. Врабчетата непрекъснато цвърчаха. Дори кокошката, излязла от кухнята в двора на хотела, почувствува прилив на сили и направи опит да литне. Небето бе покрито с малки облачни топчета, от сандъка за смет лъхаше на теменуги и супа пейзан. Вятърът замираше под корнизите. Котараците се изтягаха на покрива, присвиваха снизходително очи и гледаха към двора, през който потичваше хотелският прислужник Александър с вързопче нечисто бельо.

По коридорите на „Сорбона“ настъпи оживление. За откриването на трамвайната линия от околиите бяха дошли делегати. От хотелската кола с табелка „Сорбона“ слезе цяла тълпа.

Слънцето грееше с пълна сила. Ролетките на магазините излитаха нагоре. Съветските служещи, тръгнали за работа със зимни палта, се запъхтяваха, разкопчаваха се, чувствувайки пролетната умора.