Иля Илф - Дванадесетте стола

С работата се зае великият комбинатор. Привечер съдружниците вече знаеха домашния адрес на завеждащия архивата Вартоломей Коробейников, бивш чиновник в канцеларията на градоначалството, а сега канцеларски служещ.

Остап облече плетената си вълнена жилетка, изтупа сакото о гърба на кревата, поиска от Иполит Матвеевич рубла и двадесет копейки за представителни и тръгна да направи визита на архиваря. А Иполит Матвеевич остана в „Сорбона“ и обхванат от вълнение, се заразхожда в прохода между двата кревата. Тази вечер, зелена и студена, се решаваше съдбата на цялото предприятие. Ако успееха да вземат копия от ордерите, по които са били разпределени иззетите от Воробяниновия дом мебели, работата можеше да се смята за наполовина свършена. По-нататък предстояха, разбира се, невъобразими мъчнотии, но нишката щеше да бъде вече в ръцете им.

— Само ордерите да се вземат — прошепна Иполит Матвеевич, като се обръщаше в леглото, — само ордерите!…

Раздрънканите пружини на леглото го пощипваха като бълхи. Ала той не усещаше това. Все още смътно си представяше какво ще последва след получаването на ордерите, но бе сигурен, че тогава всичко ще тръгне като по масло: „А с масло — кой знае защо, му се въртеше в главата — кашата няма да се развали.“

А вече се забъркваше голяма каша. Овладян от розови мечти, Иполит Матвеевич се мяташе в кревата от една страна на друга. Пружините под него врещяха.

Остап трябваше да прекоси целия град. Коробейников живееше в Гусишче — покрайнина на Старгород.

Там живееха предимно железничари. Понякога над къщите, по насипа с бетонна тънкостенна ограда пъхтеше със заден ход локомотив. За секунда покривите на къщите се осветяваха от изригващия пламък на локомотивната пещ. От време на време профучаваха празни вагони, сегиз-тогиз избухваха сигнални снаряди. Наред с къщурките и временните бараки се точеха дълги тухлени корпуси на още неизсъхнали кооперативни жилища.

Остап подмина светещия остров — железничарския клуб, провери на листчето адреса и се спря пред къщичката на архиваря. Врътна звънеца с надпис:

След дълго разпитване „кого търсите“, „защо го търсите“ му отвориха и той се намери в тъмен, задръстен с шкафове коридор. В тъмнината някой дишаше в лицето на Остап, но нищо не казваше.

— Тук ли е гражданинът Коробейников? — запита Бендер.

Лъхтящият човек хвана Остап за ръка и го въведе в осветена с висяща газена лампа столова. Остап видя пред себе си дребно старче — чистофайник с необикновено гъвкав гръб. Нямаше съмнение, че този старец бе гражданинът Коробейников. Остап придърпа без покана един стол и седна.

Старчето гледаше нахалника спокойно и мълчеше. Остап пръв започна любезно разговора:

— Идвам при вас по работа. Вие сте на служба в архивата на Старгородското комунално стопанство, нали?

Гърбът на старчето се раздвижи и утвърдително се препъна.

— А преди сте служили в жилотдела?

— Служил съм навред — каза весело старчето.

— Дори в канцеларията на градоначалството?

При тия думи Остап грациозно се усмихна. Гърбът на стареца дълго се извива и най-сетне се спря в положение, което свидетелствуваше, че службата в градоначалството е отколешна работа и че просто е невъзможно човек да помни всичко.

— Но позволете ми все пак да попитам с какво мога да ви бъда полезен? — запита домакинът, като гледаше с интерес госта.

— Ще позволя — отвърна гостът. — Аз съм син на Воробянинов.

— На кого? На предводителя?

— Негов.

— Ами той жив ли е?

— Умря, гражданино Коробейников. Почина.

— Да — каза старецът без особена скръб, — печално събитие. Но той май нямаше деца?

— Нямаше — любезно потвърди Остап.

— Но как тогава…

— Така. Аз съм от морганатически брак.

— Да не сте синче на Елена Станиславовна?

— Да. Именно.

— А тя как е със здравето?

— Маман отдавна е в гроба.

— Тъй, тъй. Ах, колко печално!

И старецът дълго още гледа със сълзи на съчувствие Остап, макар че не кой знае кога, а днес бе видял Елена Станиславовна в месопродавницата.

— Всички там ще идем — каза той. — Но разрешете ми все пак да узная по каква работа, уважаеми, ето името ви не зная…

— Волдемар — бързо изрече Остап.

— Владимир Иполитович? Много добре. Тъй. Слушам ви, Владимир Иполитович.

Старчето приседна до масата, покрита с пъстра мушама, и погледна Остап право в очите.

Остап изрази с подбрани думи скръбта си по своите родители. Той много съжалява, че се е домъкнал тъй късно в къщата на дълбокоуважаемия архивар и му е причинил безпокойство с посещението си, но се надява, че дълбокоуважаемият архивар ще му прости, когато научи какво чувство го е довело тук.