Иля Илф - Златният телец

Целият този чуден товар трябваше да осигури на капитана лек, безгрижен живот на брега на топлия океан, в бленувания от детинство град, сред балконските палми и фикуси на Рио де Жанейро.

В три часа през нощта своенравният потомък на еничарите стъпи на чуждия бряг. Тук също беше тихо, тъмно, тук също беше пролет и от клоните падаха капки. Великият комбинатор се разсмя.

— Сега няколко формалности с отзивчивите румънски чокои и — пътят е свободен. Мисля, че два-три медала за спасяване на давещи се ще подсладят техния сив граничарски живот.

Той се обърна към съветската страна, протегна в мъглата, която вече се вдигаше, дебелата си лутърна ръка и промълви:

— Всичко трябва да се прави по образец. Образец номер пет — прощаване с родината. Няма що, адио, велика страна. Аз не обичам да бъда първи ученик и да получавам бележки за внимание, прилежание и поведение. Аз съм частно лице и не съм длъжен да се интересувам от силажни ями, траншеи и кули. Мен просто малко ме интересува проблемата за социалистическото преобразование на човека в ангел и вложител в спестовната каса. Напротив. Интересуват ме наболелите въпроси за грижливото отношение към личността на самотните милионери…

Тук прощаването с отечеството по образец номер пет беше прекъснато от появяването на няколко въоръжени фигури, в които Бендер позна румънски граничари. Великият комбинатор се поклони с достойнство и ясно произнесе специално заученото изречение:

— Траяску Романиа Маре!

Той погледна мило в лицата, граничарите, които едва се виждаха в полумрака. Стори му се, че граничарите се усмихват.

— Да живее велика Румъния! — повтори Остап на руски. — Аз съм стар професор, избягал от московската Чека! Бога ми, едва се измъкнах! Приветствувам във ваше лице…

Един от граничарите се приближи плътно до Остап и мълчаливо свали от главата му кожената тиара. Остап посегна за шапката си, но граничарят все така мълчаливо отблъсна ръката му назад.

— Но! — каза добродушно капитанът. — Но, но! Без ръце! Ще се оплача от вас в Сфатул-Церий, в Голям Хурулдан!

В това време друг граничар смело, с ловкостта на опитен любовник, започна да разкопчава голямата му, почти невероятна свръхшуба. Капитанът се дръпна. При това движение някъде от джобовете му изхвръкна и се търкулна на земята голяма дамска гривна.

— Бранзулетка! — изписка граничният офицер в късо палто с кучешка яка и големи металически копчета на изпъкналия задник.

— Бранзулетка! — закрещяха и останалите и се нахвърлиха върху Остап.

Заплел се в шубата, великият комбинатор падна и веднага почувствува, че издърпват от гащите му скъпоценното блюдо. Когато се изправи, видя как офицерът с безчовечна усмивка претегля блюдото на ръце. Остап се вкопчи в своята собственост и я издърпа от ръцете на офицера, след което тутакси получи главозамайващ удар по лицето. Събитията се развиха с военна бързина. На великия комбинатор му пречеше шубата и известно време той се би с враговете коленичил, като хвърляше по тях медалите за спасяване на давещи се. След това изведнъж почувствува необяснимо облекчение, което му позволи да нанесе на противника редица съкрушителни удари. Оказа се, че бяха успели да съблекат стохилядната шуба от него.

— Ах, какво отношение! — пронизително пропя Остап, като се озърташе диво.

Имаше един момент, когато той стоеше облегнат на едно дърво и стоварваше лъскавото блюдо върху главите на нападащите. Имаше момент, когато късаха от шията му ордена „Златното руно“ и капитанът клатеше глава като кон. Имаше също така момент, когато, издигнал високо архиерейския кръст с надписа: „Во имя отца и сина и святаго духа“, той викаше истерично:

— Експлоататори на трудовия народ! Паяци! Слуги на капитала! Гадове!

И от устата му пръскаха розови слюнки. Остап се бореше за своя милион като гладиатор. Отхвърляше враговете от себе си и се надигаше от земята, загледан напреде си с помрачен поглед.

Той се опомни на леда с разбита мутра, с един ботуш на крака, без шубата, без табакерите, украсени с надписи, без колекцията от часовниците, без блюдото, без валутата, без кръста и брилянтите — без милиона. На високия бряг стоеше офицерът с кучешката яка и гледаше надолу, към Остап.

— Сигуранца проклета! — извика Остап, като вдигна босия си крак. — Паразити!

Офицерът бавно извади пистолета и дръпна цевта назад. Великият комбинатор разбра, че интервюто е свършено. Наведен, той закуцука назад, към съветския бряг.