Иля Илф - Златният телец

Някакъв странен човек вървеше една нощ през лъките край Днестър. Той беше грамаден и безформено дебел. На него плътно лежеше брезентов балахон 30 30 Балахон — лятна селска дълга дреха. — Б.пр. с вдигната качулка. Покрай тръстиковите участъци и под разперените клони на овощните дървета странният човек се движеше на пръсти като в спалня. Понякога той се спираше и въздъхваше. Тогава под балахона се чуваше звекане, каквото издават удрящи се един в друг металически предмети. И всеки път след това във въздуха увисваше тънък, извънредно нежен звън. Веднъж странният човек се препъна в един мокър корен и падна по корем. Тогава се чу такъв силен звук, сякаш рицарски доспехи бяха паднали върху паркет. И дълго след това странният човек не ставаше от земята, като се взираше в тъмното.

Шумеше мартенска нощ. От дърветата капеха и тупаха по земята тежки аптекарски капки.

— Проклето блюдо! — пошепна човекът.

Той стана и измина пътя до самия Днестър без приключения. Повдигнал полите на дрехата си, човекът се свлече от брега и губейки равновесие по омекналия лед, затича към Румъния.

Великият комбинатор се готви цялата зима. Той купуваше северноамерикинеки долари с ликове на президенти с бели букли, златни часовници и табакери, венчални пръстени, брилянти и други скъпоценни неща.

Сега той носеше седемнадесет масивни табакери с монограми, орел и гравирани надписи:

„На директора на Руско-карпатската банка

и благодетеля Евсей Рудолфович Полуфабрикант

по случай годишнината

на неговата сребърна сватба

от признателните му колеги“.

„На тайния съветник М. И. Святотацки

след завършване на сенаторската ревизия

от чиновете на Черноморското градоначалство“.

Но най-тежка от всички беше табакерата с посвещение:

„На господин пристава на Алексеевския участък

от благодарните евреи с търговско звание“.

Под надписа имаше пламтящо емайлово сърце, пробито със стрела, което, разбира се, трябваше да символизира обичта на евреите с търговско звание към господин пристава.

Джобовете му бяха натъпкани с цели връзки, нанизани като гевречета венчални халки, пръстени и гривни. На гърба му в три реда висяха на здрави върви двадесет чифта златни часовници. Някои от тях предизвикателно цъкаха и на Бендер се струваше, че по гърба му лазят насекоми. Между тях имаше подарени екземпляри, за което свидетелствуваше надписът върху капака:

„На любимия ми син Серьоженка Кастраки

по случай издържаните изпити

за диплома за зрелост“

Над думата „зрелост“ с карфица беше надраскана думата „полова“. Това беше направено, види се, от приятелите на младия Кастраки, също такива двойкаджии като него. Остап дълго не искаше да купи този неприличен часовник, но в края на краищата го взе, тъй като твърдо беше решил да вложи целия милион в скъпоценности.

Изобщо зимата мина в големи грижи. Брилянти великият комбинатор намери само за четиристотин хиляди; валута, включително и някакви съмнителни полски и балкански пари, успя да намери само за петдесет хиляди. За останалата сума стана нужда да накупи тежести. Особено трудно му беше да се предвижва със златното блюдо на корема. Блюдото беше голямо и овално като щит на африкански вожд и тежеше двадесет фунта. Мощният врат на капитана се превиваше под тежестта на един архиерейски нагръден кръст с надпис:

който беше взет от бившия иподякон на катедралната черква гражданина Самообложенски. Върху кръста на прекрасна лента висеше орденът „Златното руно“ — излято овне.

Този орден Остап купи от един чудноват старик, който може би е бил дори велик княз, а може би и камердинер на велик княз. Старикът искаше невероятно висока цена, като сочеше, че такъв орден имат само няколко души в света, и то повечето от тях короновани особи.

— „Златното руно“ — мърмореше старецът — се дава за висока доблест!

— А аз имам тъкмо висока доблест — отговори Остап, — при това аз купувам овнето само дотолкова, доколкото то е къс злато.

Но капитанът си кривеше душата. Орденът веднага му хареса и той реши да го запази завинаги у себе си като орден

Гонен от страха и от очакването на трещящ пушечен изстрел, Бендер дотича до средата на реката и се спря. Притискаше го златото — блюдото, кръстът, гривните. Гърбът го сърбеше от накачените по него часовници. Полите на балахона се бяха намокрили и тежаха няколко пуда. Остап с охкане смъкна балахона, хвърли го на леда и продължи нататък. Сега се видя шубата му, голяма, почти необикновена шуба, едва ли не най-ценното в тоалета на Остап. Той я строи четири месеца, строи я като къща, прави чертежи, докарва материали. Шубата беше двойна — подплатена с редки сребърни лисици, а покрита с истински лутър. Яката беше от самури. Чудна шуба беше това! Свръхшуба с чинчилови джобове, които бяха натъпкани с медали за спасяване на давещи се, шийни кръстове и златни мостове, последна дума на зъболекарската техника. На главата на великия комбинатор стърчеше шапка. Не шапка, а биберна тиара.