Иля Илф - Златният телец

— Ела при нас в политехникума. Бога ми! Ще получиш стипендия от седемдесет и пет рубли. Ще живееш като бог. Имаме стол, всеки ден месо. След това ще отидем в Урал на практика.

— Аз вече съм завършил един хуманитарен вуз — каза бързо великият комбинатор.

— А какво правиш сега? — полита Паровицки.

— Тъй на, по финансова линия.

— В банка ли работиш?

Остап погледна студента язвително и внезапно каза:

— Не, не работя. Аз съм милионер.

Естествено това изявление не задължаваше Остап с нищо и всичко можеше да бъде обърнато на шега, но Паровицки се засмя така силно, че на великия комбинатор му стана обидно. Обзе го желание да слиса своите спътници, да извика у тях още по-голяма възхита.

— Ами колко милиона имате? — попита девойката с гимнастическите обувки, като го подтикваше към весел отговор.

— Един — рече Остап, бледен от гордост.

— Възмалко — заяви мустакатият.

— Малко, малко! — развикаха се всички.

— На мен ми стига — рече Бендер тържествено.

С тези думи той взе куфара си, щракна никелираните ключалки и изсипа на дивана цялото му съдържание. Книжните тухлички се трупнаха на разпълзяваща се купчинка. Остап прегъна една от тях и обвивката се пукна с плясък на карта.

— Във всяка пачка по десет хиляди. Малко ли ви се виждат? Милион без някаква си дреболия. Всичко е както трябва. Подписи, паркетна мрежа и водни знаци.

При общо мълчание Остап сгреба парите обратно в куфара и го захвърли на багажника с жест, който му се стори царствен. Той отново седна на дивана, отпусна се на облегалото, разкрачи широко крака и изгледа шайката-лайката.

— Както виждате, хуманитарните науки също носят плодове — каза милионерът и покани студентите да се повеселят заедно с него.

Студентите мълчаха и разглеждаха различните бутончета и кукички по украсените стени на купето.

— Живея като бог — продължаваше Остап — или като полубог, което в края на краищата е едно и също.

Като почака малко, великият комбинатор се размърда неспокойно и възкликна с най-приятелски тон:

— Защо клюмнахте, дяволи такива?

— Е, аз тръгвам — рече мустакатият, като помисли малко, — ще си отида в купето да видя какво става.

И той излезе от купето.

— Чудно нещо, забележително нещо — рече Остап, — до тая сутрин ние не бяхме дори познати, а сега се чувствуваме така, като че се познаваме от десет години. Какво е това, дали не действуват някакви флуиди?

— Колко ви дължим за чая? — запита Паровицки. — Колко изпихме, другари? Девет чаши или десет! Трябва да питаме придружителя. Ей сега ще дойда.

След него се дигнаха още четирима души, увлечени от желанието да помогнат на Паровицки при уреждане на сметката с придружителя.

— Може да изпеем нещо? — предложи Остап. — Нещо желязно. Например „Сергей поп, Сергей поп!“ Искате ли? Аз имам чуден волжки бас.

И без да дочака отговор, великият комбинатор бързо запя: „Надол по речицата, надол по Казанка синкав юрдек плава.“ Когато дойде време да се подеме припевът, Остаи махна с ръце и тупна с крак като капелмайстор, но страшен хоров рев не последва. Едничка само Лида Писаревская поради своята срамежливост изписка: „Сергей поп, Сергей поп!“, но тутакси млъкна и избяга.

Приятелството явно погиваше. Скоро в купето остана само добрата и отзивчива девойка с гимнастическите обувки.

— Къде така избягаха всички? — запита Бендер.

— Наистина — пошепна девойката, — трябва да разбера.

Тя чевръсто се спусна към вратата, но нещастният милионер я хвана за ръка.

— Аз се пошегувах — задърдори той, — и аз съм трудещ се. Диригент съм на симфоничен оркестър!… Син съм на лейтенант Шмид!… Баща ми е турски поданик. Повярвайте ми!…

— Пуснете ме! — шепнеше девойката.

Великият комбинатор остана сам.

Купето се тресеше и скърцаше. Лъжичките се въртяха в празните чаши и цялото чаено стадо лекичко се хлъзгаше към края на масичката. На вратата се появи придружителят, който притискаше с брадата си куп одеяла и чаршафи.

В Черноморск тракаха покривите и по улиците вилнееха течения. От силата на неочаквано налетелия върху града североизточен вятър нежното сиромашко лято беше прокудено към боклукчийските сандъци, улеите и стрехите на къщите. Там то умираше посред овъглени кленови листа и скъсани трамвайни билети. Студените хризантеми киснеха в гърнетата на цветарките. Хлопаха зелените капаци на затворените будки за квас. Гълъбите гукаха: „Ще умра, ще умра.“ Врабците се топлеха, като кълвяха горещ тор. Черноморци кретаха срещу вятъра, навели глави като бикове. Най-много си патеха жилетките от пике. Вятърът отнасяше от главите им гарсонетките и панамените шапки и ги търкаляше по дървената настилка надолу, към булеварда. Старците тичаха подире им, задъхани и негодуващи. Тротоарните вихри носеха самите преследвачи така силно, че по някой път те изпреварваха своите украшения за глава и се опомняха чак когато забиваха нос в мокрите крака на бронзовата фигура на един Екатеринин велможа, щръкнал насред площада.