Иля Илф - Златният телец

— Да, другарю Вайнторг, такава строгост. А днес кого чистят?

— Днес е забележителен ден! Днес е наред Берлага — същият онзи, дето се спасяваше в лудницата. После самият Полихаев и тази змия Серна Михайловна, неговата морганатическа жена. Тя не даваше на никого в „Херкулес“ да диша. Ще отида днес два часа преди започването, иначе човек не може да се промъкне. Освен това Бомзе…

Зося тръгна напред и Остап просто не можа да научи какво се е случило с Адолф Николаевич Бомзе. Обаче това ни най-малко не го развълнува. Началното изречение на разговора беше вече готово. Капитанът бързо настигна девойката.

— Зося — каза той, — аз пристигнах и да се отхвърли този факт е невъзможно.

Това изречение беше произнесено с ужасяваща безцеремонност. Девойката се отдръпна и великият комбинатор разбра, че е взел фалшив тон. Той смени интонацията, говореше бързо и много, оплакваше се от обстоятелствата, каза, че младостта му минала съвсем не така, както си въобразявал през младенческите си години, че животът се оказал груб и нисък като басов ключ.

— Вие знаете, Зося — рече той най-сетне, — че върху всеки човек, дори и партиец да е, натиска атмосферен стълб, тежък двеста и четиринадесет кила. Не сте ли забелязали това?

Зося не отговори. В това време те минаваха-покрай кино „Капиталий“. Остап бързо погледна на другата страна, там, дето през лятото се помещаваше учредената от него кантора, и издаде тих вик. През цялата сграда се простираше широка фирма:

През всички прозорци се виждаха пишещи машини и портрети на държавни дейци. До входа с победоносна усмивка стоеше бабанка-куриер, пълна противоположност на Паниковски. През отворената порта с табелка „Базисен склад“ излизаха тритонни камиони, натоварени догоре с рога и копита. По всичко се виждаше, че рожбата на Остап беше тръгнала по правия път.

— Ето че натисна класата-хегемон — рече Остап печално, — дори моята лекомислена идея — и нея използува за своите цели. А мене ме изтикаха, Зося. Чувате ли, мене ме изтикаха настрана. Аз съм нещастен.

— Печален влюбен — продума Зося и за пръв път се обърна към Остап.

— Да — отговори Остап, — аз съм типичен Евгений Онегин, същият рицар, лишен от наследство от съветската власт.

— Оставете, какъв ти рицар!

— Не се сърдете, Зося. Вземете под внимание атмосферния стълб. Струва ми се дори, че той натиска мене значително по-силно, отколкото другите граждани. Това е от любов към вас. А освен това аз не съм член на профсъюза. И от това също.

— Още и поради туй, че вие лъжете повече от другите граждани.

— Това не е лъжа. Това е закон на физиката. А може би наистина да няма никакъв стълб и това да е само моя фантазия?

Зося се спря и взе да сваля от ръката сивата си плетена ръкавица.

— Аз съм на тридесет и три години — каза бързо Остап, — възрастта на Исус Христос. А какво съм направил досега? Учение не създадох, учениците си разпилях, мъртвия Паниковски не възкресих и само вие…

— Хайде, довиждане — рече Зося, — трябва да вървя в стола.

— Аз също ще обядвам — заяви великият комбинатор, като погледна фирмата: „Учебно-показателен хранителен комбинат ФЗУ при Черноморската държавна академия на пространствените изкуства“ , — ще изям някоя дежурнопоказателна супа при тази академия. Може би ще ми поолекне.

— Тук е само за членове на профсъюза — предупреди го Зося.

— Тогава само ще поседя.

Те слязоха долу по трите стъпала. В дъното на учебно-показателния комбинат под зеления покрив на една палма седеше черноок млад човек, който гледаше с достойнство листа за обеда.

— Перикли! — викна още отдалече Зося. — Купих ти чорапи с двойни пети. Запознайте се. Това е Темиди.

— Темиди — каза младият човек, като стисна сърдечно ръката на Остап.

— Бендер-Задунайски — грубо отвърна великият комбинатор, който веднага съобрази, че е закъснял за празника на любовта и че чорапите с двойни пети не са просто продукция на някакво кооперативно сдружение на лъжеинвалиди, а символ на щастлив брак, узаконен от гражданското отделение.

— Как?! Нима вие сте още и Задунайски? — весело попита Зося.

— Да. Задунайски. Нали и вие вече не сте само Синицка? Ако се съди по чорапите…

— Аз съм Синицка-Темиди.

— Вече двадесет И седем дни — забеляза младият човек, като потриваше ръце.

— Вашият мъж ми харесва — рече рицарят, лишен от наследство.

— На мен самата ми харесва — отговори Зося разпалено.

Докато младите съпрузи сърбаха флотския борш, като вдигаха високо лъжиците и се споглеждаха, Остап недоволно поглеждаше под око културните плакати, окачени по стените. На един беше написано: