Иля Илф - Златният телец

— А как е Бубешко, Иван Николаевич? — запита заядливо най-младият от пътниците. — Навярно рие земята с нос?

— Не рие вече. Изпадна в глупаво положение. Но какво беше! Отначало се хвърли да се бие… знаете, Иван Николаевич — характер… Осемстотин двадесет и пет хиляди тона и нито един тон повече. Тогава захвана сериозна работа. Подценяване на възможностите… Факт! Равняване по слабите места — факт! Трябваше човекът веднага да признае напълно своята грешка. Но не! Амбиция! Представи си — благородно дворянство! Да си признае — и туйто. А той започна на части. Реши да си запази авторитета. И ето че започна музиката, достоевщината: „От една страна, признавам, но, от друга — подчертавам.“ А какво има да се подчертава, какво е това безгръбначно увъртане! Стана нужда наш Бубешко второ писмо да пише.

Пътниците отново се засмяха.

— Но и там той не каза нито дума за своя опортюнизъм. И взе да пише. Всеки ден писмо. Специален отдел ще трябва да заведат за него: „Поправки и проверки“. А сам разбира, че се е уплел, иска да се измъкне, но такова нещо е натрупал, че не може. И последния път стигна дотам, че дори написа: „Така и така, санким… признавам си грешката, а настоящото писмо считам за недостатъчно.“

Остап отдавна вече бе отишъл да се мие, а новите пътници все още продължаваха да се смеят. Когато се върна, купето беше пометено, диваните — спуснати и придружителят се отдалечаваше, притиснал с брадичката си наръч чаршафи и одеяла. Младите хора, които не се бояха от течение, бяха отворили прозореца и в купето като морска вълна, затворена в сандък, подскачаше и се търкаляше есенният вятър.

Остап захвърли на мрежата куфара с милиона и седна долу, като дружелюбно поглеждаше новите си спътници, които някак особено усърдно се вживяваха в бита на международния вагон — често се оглеждаха в огледалото на вратата, подрусваха се на дивана, като изпробваха здравината на неговите пружини и федеркант, одобряваха качеството на червената полирана ламперия и натискаха звънците. От време на време един от тях изчезваше за няколко минути и като се върнеше, шушукаше нещо със своите другари. Най-после на вратата се появи девойка с касторено мъжко палто и гимнастически обувки с връзки, които се увиваха около глезените по древногръцки маниер.

— Другари! — каза тя решително. — Това е свинщина. И ние искаме да пътуваме сред разкош. Още на първата гара трябва да се сменим.

Спътниците на Бендер се разгълчаха заканително.

— Няма какво, няма какво. Всички имат такива права, каквито и вие — продължаваше девойката. — Ние вече хвърлихме жребие. Падна се на Тарасов, Паровицки и мен. Измитайте се в трета класа. От целия този шум Остап разбра, че с влака се връщаха в Черноморск от лятната си практика в заводите голяма група студенти от политехникума. За всички не се бяха намерили места във вагоните от трета класа и трябваше да се купят три билета за международния вагон, като разликата в цената се разхвърли върху цялата компания.

В резултат на всичко девойката остана в купето, а първите трима младежи се оттеглиха със закъсняло достойнство. На техните места се явиха Тарасов и Паровицки. Те незабавно взеха да се друсат на диваните и да натискат звънците. Девойката старателно се друскаше заедно с тях. Не мина и половин час и в купето нахълта първата тройка. Докарала я беше обратно мъката по загубеното великолепие. След нея се показаха с плахи усмивки още двама, а после — още един, мустакат. На мустакатия му беше ред да пътува сред разкоша едва на втория ден, но той не можеше да изтърпи. Неговото появяване предизвика особено възбудени викове, при които не закъсня да дойде придружителят.

— Какво е това, граждани? — каза той със строг глас. — Събрали сте се цяла шайка-лайка. Които са от трета класа, да си вървят. Инак ще отида при главния.

Шайката-лайката се смути.

— Това са гости — рече девойката натъжено, — дошли са само да постоят малко.

— Правилникът забранява — заяви придружителят, — вървете си. Мустакатият взе да се измъква към изхода, но тогава в конфликта се намеси великият комбинатор.

— Защо така, чичко — рече той на придружителя, — пътниците не бива да се линчуват без особена нужда. Защо да се придържаме така стриктно към буквата на закона? Трябва да бъдем гостоприемни. Знаете ли как е на Изток? Елате, аз ей сега ще ви обясня всичко.

Като поговори с Остап в коридора, придружителят дотолкова се проникна от духа на Изтока, че не само не мислеше вече да гони шайката-лайката, но й донесе девет чаши чай в тежки подложки и целия запас от индивидуални сухари. Той дори не взе пари.