Иля Илф - Златният телец

— Да бяха дали на мен един милион рубли! — рече вторият пътник, като мотаеше крака. — Щях да им покажа какво се прави с милион.

В празнината между горните дивани се появи главата на четвъртия пътник. Той погледна внимателно човека, който знаеше точно какво може да се направи с един милион, и без да каже нещо, отново се скри зад списанието.

— Да — каза третият пътник, като разпечатваше железопътното пакетче с двата индивидуални сухара, — има разни факти в областта на паричното обращение. На една московска мома умрял във Варшава чичото и й оставил милионно наследство, а тя дори не знаела. Но там, в чужбина, подушили и само след един месец в Москва се появил доста приличен чужденец. Това гълъбче решило да се ожени за девойката, докато тя още не е научила за наследството. А тя си имала в Москва годеник, също доста красив млад човек от Палатата за мерки и теглилки. Тя много го обичала и естествено не искала да се омъжи за другия. А онзи, чужденецът, просто пощурял — пращал й букети, бонбони и воалажни чорапи. Излиза, че чуждестранното гълъбче пристигнало не току-така, а било изпратено от едно акционерно дружество, образувано специално за експлоатация на чичовото наследство. Те дори имали основен капитал от осемнадесет хиляди злоти. Този техен пълномощник трябвало на всяка цена да се ожени за девойката и да я заведе в чужбина! Твърде романтична история! Представете си положението на пълномощника. Такава отговорност! Той бил взел аванс и не можел да го оправдае заради този съветски годеник. А там, във Варшава, цял кошмар! Акционерите чакат, вълнуват се, акциите спадат. Изобщо всичко свършило с крах. Девойката се омъжила за своя, за съветския човек. И така тя нищо не научила.

— Ама че глупачка! — каза вторият пътник. — Ех, да бяха дали на мене този милион!

И в своята възбуда той дори дръпна от ръцете на съседа си едното сухарче и нервно го изяде.

Обитателят на горния диван се прокашля нарочно. Явно, разговорите му пречеха да заспи.

Долу взеха да говорят по-тихо. Сега пътниците седяха притиснати един до друг, глава до глава, и си шепнеха задъхани:

— Неотдавна международното дружество „Червен кръст“ даваше обявление във вестниците, че се търсят наследниците на американския войник Хари Ковалчук, загинал във войната през хиляда деветстотин и осемнадесета година. Наследството — милион! Тоест било по-малко от милион, но нараснали лихвите… И ето в едно глухо селце във Волин…

На горния диван се мяташе малиновото одеяло. Бендер не се чувствуваше добре. Бяха му омръзнали вагоните, горните и долните дивани, целият този друсащ се пътуващ свят. Той на драго сърце би дал половин милион, за да заспи, но шепотът долу не спираше:

— … Разбирате ли, в един жакт 29 29 Жакт — жилищна кооперация. — Б.пр. отишла една бабичка и дума: „Аз, казва, намерих в нашето мазе туй гърненце, не знам какво има в гърненцето, бъдете така добри, вижте вие.“ Погледнала управата на жакта в туй гърненце, а там златни индийски рупии, милион рупии…

— Ама че глупачка! Намерила на кого да разправя!… Да беше дала на мен този милион, тогава аз…

— Между нас казано, ако искате да знаете, парите — те са всичко.

— А пък в една пещера край Можайск…

Отгоре се чу стон, звучен тежък стон на загиващ индивидуум.

За миг разказвачите се смутиха, но очарованието от неочакваните богатства, които се лееха от джобовете на японските принцове, варшавските роднини или американските войници, беше толкова голямо, че те отново почнаха да се хващат един друг за коленете и да мърморят:

— И ето, когато отворили мощите, там, между нас казано, намерили милион…

На сутринта, още топъл от съня, Остап чу шум от вдигане на щори и глас:

— Милион! Разбирате ли, цял милион…

Това беше вече прекалено. Великият комбинатор надникна гневно надолу. Ала вчерашните пътници вече ги нямаше. На разсъмване те бяха слезли в Харков и оставили след себе си смачкани постелки, мазен лист карирана хартия, трохи от хляб и остатъци от котлети, а така също и въженце. Застаналият до прозореца нов пътник равнодушно погледна Остап и продължи, обръщайки се към своите двама спътници:

— Един милион тона чугун. До края на годината. Комисията намери, че обединението може да даде това. И което е най-смешното — Харков го потвърди!

Остап не намери в това изявление нищо смешно. Обаче новите спътници изведнъж прихнаха да се смеят. При това и на тримата мушамените палта, които те още не бяха успели да свалят, зашумолиха.