Александър Пушкин - Приказка за мъртвата царкиня и за седемте юнаци

Цар с царица се сбогувал,

в път далечен отпътувал.

И царицата сама

чакала го у дома.

От зори до нощ дълбока

гледала в степта широка,

заболели я очи

все да гледа и мълчи:

милия й все го няма!

Вижда: буря вей голяма,

по земята, чист и бял,

чуден сняг е навалял.

Девет месеца без спира

към полята тя се взира.

И на Коледа в нощта

дъщеря родила тя.

В ранно утро, жив оплакан,

идва гостът дългочакан,

отдалече с бляскав дар

върнал се бащата цар.

Щом отблизо го видяла,

тя от радост занемяла,

не понесла радостта

и умряла сутринта.

Жалил царят безутешен.

Но какво? И той бил грешен —

след година в таз страна

взел си друга за жена…

Вярно: млада, хубавица

била новата царица —

стройна, бяла, с кръшен стан,

с ум, за всичко обигран;

но била тя горделива,

своенравна и ревнива.

В дар й дадено било

огледалце, що могло

и самичко да приказва,

само истина да казва.

С него тя била добра,

весела като зора.

В час, когато се гласяла,

шеговито му мълвяла:

„Огледалце, я кажи,

огледалце, доложи:

аз нали съм най-красива,

бяла, румена, игрива?“

То шептяло: „Няма спор;

като тебе в царски двор

друга не се е родила

бяла, румена и мила.“

И царицата се смей,

кърши рамене и пей,

весело очи повдига,

пръсти кърши, хитро мига,

кръшно потанцува, спре,

в огледалцето се взре.

А пък малката царкиня

от година на година

расла в царския палат,

разцъфтяла като цвят.

С черни вежди, белолика,

стройна като трепетлика.

Взел по нея да копней

синът царски Елисей.

Сват пристигнал във палата,

царят зестра дал богата:

седем чудни градове,

сто и двайсет домове.

Час за сбогом наближава.

А царицата тогава

с огледалцето в дома

разговаряла сама:

„Аз нали съм най-красива,

бяла, румена, игрива?“

То й рекло: „В този двор

хубава си, няма спор,

но царкинята сгодена

по е бяла и червена.“

Разгневената царица

тъй замахнала с ръчица,

че ударила с юмрук

огледалцето напук:

„Ах, предателско стъкло!

Лъжеш и ми мислиш зло.

С мен ли тя ще се сравнява?

Ах глупачката такава!

Виж я — дребна, бяла — сняг!

Майка й на тоя праг

била с бременна снага,

само гледала в снега.

Но кажи: по красота

надминава ли ме тя?

Аз, признай, съм най-красива.

Вредом в царството щастливо

няма друга като мен.“

То й рекло с глас студен:

„Но царкинята сгодена

по е бяла и червена.“

Нямало какво. И тя,

грабната от завистта,

огледалцето си скрила,

на Чернавка наредила,

що прислужвала в дома,

бързо царската мома

да откара в планината,

да я върже сред гората,

в оня див, далечен кът

вълци да я изядат.

Дявол ли жената хвана?

Няма що. Чернавка рано

със царкинята на път

стигнала до оня кът,

там царкинята разбрала

и от ужас пребледняла.

Молила се с тъжен глас:

„В що съм съгрешила аз?

Не погубвай ме, девице!

А пък стана ли царица,

с милост ще те обградя.“

С обич като към сестра

тук Чернавка я спасила,

пуснала я, промълвила:

„Хайде, сбогом!“ И сама

върнала се у дома.

„Де е нашта хубавица?“ —

пита злобната царица.

„Вдън гората — рекла тя, —

там очаква си смъртта.

Здраво вързах й ръцете;

ще я ръфат зверовете,

няма дълго да търпи,

там навеки ще заспи.“

И разнесла се мълвата,

че я няма дъщерята.

Царят тежко я жалей.

Годеникът Елисей

в черквата поклон направил

и се в дълъг път отправил

за невястата-заря,

хубавицата добра.

А царкинята в гората,

дорде пукнала зората,

все вървяла мълчешком,

стигнала до горски дом.

Пес залаял, но веднага

с ласка срещнал я на прага.

Бутнала врата една —

в двора пълна тишина.

Песът я последвал кротко,

а със пъргава походка

изкачила стълби тя,

спряла пред една врата.

В миг открехва се вратата

и попаднала момата

в светла стая; там застлани

пейки с черги пъстроткани,

маса дъбова в средата,

печка с одър до стената.

Има, значи, в тез гори

хора кротки и добри;

никой не ще я обижда!

Но се жив човек не вижда.

И царкинята навред

всичко сложила във ред.

Свещ запалила, измила,

в печката дърва сложила

и на одъра в нощта

кротък сън заспала тя.

Наближил обяд. На двора