Александър Пушкин: Евгений Онегин (Роман в стихове)

He c мисъл гордите да славя,

да забавлявам с пищен слог —

аз бих желал да ти представя

на вярна дружба скъп залог,

достоен за душа прекрасна,

душа, изпълнена с мечта,

с поезия и мисъл ясна,

с висок стремеж и простота.

И тъй, вземи с ръка пристрастна

творбата с пъстри стихове,

тук шеговити, там печални,

простонародни, идеални —

било в безгрижни часове,

било в безсъници родени

през ранни и през късни дни

от ум със хладни наблюдения

и от сърце с горчивини.

Човек на честни, строги нрави,

щом вуйчо падна на легло,

да го почитам ме застави,

и по-добре не би могло…

Туй за мнозина е поука,

но, боже мой, каква е скука

да се навърташ с тъжен лик

и дни, и нощи край болник!

Какво безсъвестно коварство

е грохнал старец да тешиш,

възглавките му да гласиш

и сам поднесъл му лекарство,

„защо ли — тихо да шептиш —

по дяволите не вървиш!“

Тъй мислеше един безделник,

летейки с тройка в прах и зной,

по волята на Зевс — наследник

на най-заможен сродник свой.

Другари на Руслан, Людмила!

Дължа за дружбата ви мила

без предговор сега пред вас

героя да представя аз:

Онегин, мой добър приятел,

край тихата Нева роден,

де може би сте първи ден

видял и вие, мой читател.

Живял съм там и аз преди,

но оня климат ми вреди.

Баща му благородно мина

по службата, пиля пари,

три бала дава на година,

накрай съвсем се разори.

Съдбата пазеше Евгений —

мил палавник с очи засмени:

Madame го гледа в ранни дни,

а сетне я Monsieur смени.

Monsieur l’abbe, конте убого,

детето да не измори,

го учеше надве-натри,

морал не му четеше много

и в лятната градина той

бе често с питомеца свой.

Когато в младостта метежна

на наш Евгений време бе

за блянове и мъка нежна,

изпъдиха Monsieur l’abbe.

Онегин заживя свободно.

И ето го — подстриган модно,

цял dandy в лондонски костюм

сред светския суетен шум.

Той можеше тъй благородно

на френски да се обясни,

изящно да се поклони

и да танцува превъзходно.

Светът прие го, преценил,

че умен е — и твърде мил.

А всеки тъй у нас е учил

какво да е и как да е;

и малко знания получил,

ще блеснеш, трудно то не е.

Онегин по преценки много

(на съдници, ценящи строго)

бе учен момък, но педант.

Той имаше щастлив талант

за всичко лесно да говори,

без много да се вдълбочи,

със вид на знаещ да мълчи,

за нещо важно щом се спори,

пред дами с хумор да блести

и да разсмива с остроти.

Латински днес не е на мода,

но той го знаеше добре.

И всеки епиграф що-годе

умееше да разбере,

писмото да завърши с vale,

да каже: туй от Ювенал е,

да рецитира с вид превзет

от „Енеида“ някой ред.

Охота нямаше да рови

праха, покрил летописта

за миналото на света;

но анекдоти стари, нови

от древни времена почти

успял бе да запамети.

Висока страст не обладавал

за звуци време да пилей,

не можеше да различава

какво е ямб, какво хорей.

Той Омира и Теокрита

нападаше. Четеше Смита

и бе дълбок стопановед,

тоест — разправяше навред

с какво държавата живее

и се замогва и защо

тя няма нужда от злато,

щом простия продукт владее.

Баща му не разбра това

и все залагаше нивя.

Каквото знаеше Евгений,

аз няма да изреждам тук.

В едно той беше просто гений

и би надминал всеки друг —

и в неговата възраст млада

то бе утеха, труд, награда,

поглъщаше го по цял ден,

макар ленив и отегчен:

това бе нежната наука,

която бе Назон възпял —

страдалец, в бляскав век живял,

завършил дните си сред скука

в Молдавия, сред чужда реч

и от Италия далеч.

………

Как знаеше да се преструва,

да бди, надежда спотаил,

да уверява, да ревнува,

да бъде мрачен и унил!

Ту горд, ту стихнал и покорен,

внимателен, или пък морен,

ту някак тъжно мълчалив,