Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

със своите злъчни остроти,

но скоро свикнах аз да слушах

шегите, злъчката във тях

и епиграми с мрачен смях.

Как често в късна доба лете,

когато без луна, звезди,

бе светло над Нева небето,

край огледалните води

стояхме двама замечтани!

Предишни спомнили романи,

предишна спомнили любов,

опивахме се в порив нов

от ласкавата нощ смълчана

на лятото… И както сън

пренася млад затворник вън,

в гора, от слънцето огряна,

и нас ни водеше мечта

в началото на младостта.

С тъга в очите замъглени,

опрян о хладния гранит,

замислен гледаше Евгений,

като известният пиит.

Бе тихо, само нейде скрити

подвикваха си часовите

и от Мильона тропот глух

долиташе до моя слух;

а лодка, плъзгайки се леко,

подплясваше с весла едвам;

и рог, и волна песен там

пленяваха ни отдалеко.

Желаех силно в оня град

Торкватовия стих крилат.

Адриатик с вълни свещени,

о, Брента! Не, ще дойда аз

и пълен с песни вдъхновени,

вълшебния ще чуя глас,

гласът, напомнящ Аполона!

По лирата на Албиона

познат и близък ми е той.

В нощта на тих златист покой

ще плувам с тайнствена гондола

с венецианка млада, сам,

тя сладко бъбреща, аз — ням —

наслада пиейки на воля,

ще слушам в нейните уста

езика мил на любовта.

Ще дойдеш ли — за теб жадувам,

о, свобода! Във тишина

край синьото море бленувам

но бели корабни: платна.

Кога по морските простори

духът ще влезе с бури в спор и

свободно ще се впусне в път?

Измъчи ме до днес брегът

на неприятната стихия,

към Африка ще полетя,

на юга зноен в прелестта,

аз ще въздишам по Русия —

където страдах и любих

и своето сърце разбих.

Със мен Евгений да поеме

към бряг далечен бе готов,

но раздели за дълго време

нас скоро жребият суров.

Умря баща му. Щом узнаха —

кредиторите се събраха.

У всекиго — различен ум:

за да не вдигат много шум с

ъс тъжби, с разправии груби,

без съд на жадния им рой

наследството предаде той,

видял, че няма що да губи,

или успял бе да прозре,

че скоро вуйчо му ще мре.

Управителят отдалече

и най-тактично извести,

че вуйчо му пред смърт е вече,

и вика го да се прости.

Той литна с пощата тогава.

и отнапред се запрозява,

готов от нужда за пари

на унизителни игри:

да лицемери, както свари,

над стареца, в легло скован

(с което почнах тоз роман),

ала във селото завари положен

вуйчо си в ковчег —

готов за оня свят човек.

Завари той препълнен двора:

събрали бяха се отвред

и близки, и не близки хора

при бездиханния съсед.

С покойника се те простиха —

попове, гости, — всички пиха

и всеки пътя си пое,

със своите работи зае.

Онегин — ето го стопанин

на ниви и гори безчет,

доскоро враг на всеки ред,

пройдоха и разсипник странен,

доволен впрочем, че смени

със други — вчерашните дни.

Степта дори му се поправи

със нейния простор широк

и с тези сенчести дъбрави

и със бъбривия поток;

след туй от хълм, поле, дъбрава

престана да се възхищава.

След туй и в къщи, и навън

Навяваше му всичко сън.

При все че бе сега далече

от шумни улици, дворци,

от карти, дами, подлеци,

хандрата следваше го вече

и тук, и вредом — все една:

подобно предана жена.

На село моят дух намира

и тишина, и мир желан:

по-звучна там е мойта лира,

по-жив е творческият блян.

Безгрижен там живот аз водя,

самин край езерото бродя

и far niente е за мен

закон: събуждам се блажен

за нега и мечти невинни:

спя много, мъничко чета,

преходна слава не ламтя.

Не тъй ли в минали години

прекарах в тези глушини

най-хубавите свои дни?

Цветя, любов, гора, поточе,

аз ваш съм — предан, възхитен

С готовност разликата соча

между героя си и мен,

та някой насмешлив читател

или пък ревностен издател

на хитроумна клевета

да не разнася по света,

че съм повторил бил безбожно

подобно Байрон — горд поет —

в Онегин собствен свой портрет.

Като че ли е невъзможно

да създадем творба с герой

по чужд, а не по образ свой.

С мечтателна любов неясна

поетите и днес дружат.

И мили образи прекрасни