Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

Дали ще дам рисунък верен

на тихия му кабинет,

дордето моят франт модерен

е с преобличане зает?

Тук има всичко туй, което

ни праща Лондон през морето —

а пък от нас срещу това

откарва кожи, мас, дърва;

и всичко, дето прави-струва

Париж, на модата градът,

а на суетните вкусът

за нега и разкош купува;

Онегин, философът млад,

бе насъбирал от цял свят.

На маса — вещи подредени

от фарфор, бронз и скъп метал,

лули със янтар украсени,

парфюм в шишенце от кристал,

пилички, гребени красиви

и прави ножички, и криви,

и трийсет четчици край тях,

и цял флакон със зъбен прах.

Русо (ще кажа мимоходом)

недоумявал как тъй Грим

е чистел нокти несмутим,

с нехаен вид и жест свободен.

Борец за правда, с волен нрав,

но в случая съвсем неправ.

За ноктите намира време

и някой деловит човек:

нима за навици ще вземе

да води спор със своя век?

Като Чадаев — и Евгений,

добил привички несъмнени,

във облеклото бе педант,

и, както споменах, бе франт.

Три часа — днес, тъй както вчера,

пред огледалото стоя

и ето го — със лекота

върви, подобен на Венера,

облякла се за маскарад

в премяната на момък млад.

На тоалет последна моди

спрял погледа си в този час,

описал бих го за угода

на учения свят у нас.

Това е твърде смело впрочем,

ако реша да бъда точен,

ще трябват чужди думи пак:

жилетка, панталони, фрак;

а чувствам се пред вас виновен,

че и без туй съм украсил

с чуждици бедния си стил,

макар че в речника тълковен

надниквах нявга с интерес —

но не така постъпвам днес.

Но да се върнем на сюжета,

да тръгваме и ний на бал,

към който вече със карета

Онегин сам е полетял.

Надлъж край къщите стъмени

стоят каляски подредени.

Фенери двойни отстрани

разливат бодро светлини

и по снега дъги извиват.

Домът, потънал цял в разкош,

блести в притихналата нощ,

но сенки мяркат се припрени —

тук женски профил, там глава

и мъж се мерне след това.

Онегин слезе от шейната,

премина входа — и така

затича се по стъпалата,

приглаждайки коси с ръка —

и влезе. Вътре глъч, движение,

оркестър свири с отегчение,

с мазурка всеки е зает и шум,

и теснота навред;

подрънкват лейбгвардейски шпори,

във шемет двойки се въртят,

пленителни крачка летят,

следят ги пълни с пламък взори

и в ритъма на танца жив

заглъхва шепотът ревнив.

Във дни на радост и желания

на бал бях, както у дома:

чудесно място за признания

или за връчване писма.

Съпруже с хубава съпруга,

внимавай! Правя ти услуга —

и мойта мисъл подразбрал,

пази жена си ти на бал.

Ти, майко, колкото се може

по-строго щерката следи,

лорнета зорко дръж и бди.

А то… какво не става, боже!

Това пред всички вас признах,

че сам не правя вече грях.

Уви, в забави на провала

безбройни дни съм пропилял.

Да разрешаваше морала,

и днес отивал бих на бал.

Обичам шеметната младост

сред блясък, теснота и радост,

жените в бален тоалет,

крачката по блестящ паркет.

Но где намерил би в Русия

три чифта хубави крачка?

Ах, две плениха ме така,

че дълго помнех ги, не крия!

И охладнял, макар с тъга

насън ги виждам м сега!

Безумецо, в кои предели

ще ги забравиш и кога?

Ах вий, крачка! Къде, къде ли

цветята тъпчете сега?

Сред нега източна живяхте,

снега на север не допряхте,

вий стъпвахте по мек килим,

за вас привичен и любим.

И заточен в места красиви,

едва ли не забравих аз

и чест, и слава зарад вас,

и бащин край, и дни горчиви.

Но щастието отлетя —

тъй както — вашата следа.

Със прелестно лице е Флора,

Диана пък — с прекрасна гръд;

но най харесвам Трепсихора,

с краче — на прелестта върхът!

На взора, що на него пада,

пророчествува то награда

и мами тайно мисълта

с условната си красота.

Обичам туй краче, Елвииа,

на пир — под масата до мен,

напролет в полски кът зелен,

опряно зиме на камина,

на огледално чист паркет,

иа скален морски бряг… Навред.

Вълните си припомням бурни,

блазе им, мислех си, блазе,

че всяка бърза да се втурне

с любов към нейните нозе!