Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

присънват им се някой път;

и те, в душата им таени,

след време биват съживени

от Музата: тъй нявга аз

възпях девойка от Кавказ

и на салгарски бряг робини.

Другари, често на шега

подпитвахте ме все така:

„Коя те вдъхнови, кажи ни?

Кому, кажи, си посветил

на лирата напева мил?

Коя те вдъхнови с вълнение

и с ласка, и със поглед тих,

а ти възпя в стихотворение?

Коя боготвориш във стих?“

За бога, никоя, другари!

Любов безумна ме обжари

и страдах аз, и се топях.

Блазе му, който в нежен стих

я съчетае с рима жарка,

поезията удвоил,

сърцето си успокоил,

той следвал пътя на Петрарка,

ще има слава на света.

А аз бях глупав в любовта.

То време мина. Мойта муза

ума ми тъмен освети.

Свободен, търся пак съюза

на звуци, чувства и мечти.

Сърцето ми така не страда,

перото вече от досада

в полетата на чернови

не драска профили, глави;

угасна пламъкът в гърдите;

скръбта без сълзи днес теша;

ще стихнат в моята душа

на бури минали следите.

Спокойно мога след това

с поеми да се заловя.

Обмислих формата и плана.

Знам как героя ще зова.

А тука вече на романа

завършвам първата глава.

И всичко препрочетох строго,

и слабости намерих много,

но с тях не ще се справя сам

на цензура ще ги отдам.

След туй на критика суров

ще дам труда си — затова

към бреговете на Нева

иди сега, о рожбо нова,

и слава пак ми спечели —

нападки, злъч и хули зли!

O, Русь!

Туй село, скучно за Евгений,

бе всъщност кът прекрасен, мил;

там някой в сладости смирени

небето би благословил.

Домът на вуйчо му имотен

стоеше край река — самотен,

запазен с хълм от ветрове;

пъстрееха се брегове,

ливади, ниви позлатени;

тук-там се мяркаха села,

стада и мелнични крила;

и сенки стелеше сгъстени

огромен парк, но запустял,

подслон на плахи нимфи дал.

А тоя замък, дом достоен,

строен отколе с вещина,

бе здрав, удобен и спокоен,

в стила на умна старина.

Приемна в свилени тапети,

във нея — на деди портрети,

високи стаи с дъх на чам

и печки с пъстри плочки там.

Наредба вече остаряла,

не знам наистина защо,

но за приятеля ми то

бе все едно: той всяка зала,

в старинен или моден стил,

с прозявка би удостоил.

Зае той стаята широка,

де старият си чая пил,

седял, прислужницата хокал,

вън гледал и мухи ловил.

Бе скромна стая без украса,

със дъбов под, столове, маса,

два шкафа, канапе едно,

а от мастило — ни петно.

Във шкафовете той намери

съдини в жълто, в резеда,

с ликьори, с плодова вода,

изпрашен календар, тефтери;

на работа отдаден цял,

старикът друго не четял.

Сам сред имоти наследени.

за да запълни своя ден,

на първо време наш Евгений

реши нов ред да въведе.

Той, в своя кът мъдрец пустинен,

премахна данъка старинен —

със нов бе стария сменен.

Въздъхна робът облекчен.

Затуй нацупен замърмори

един съсед по-пресметлив;

смутен от този пример жив,

лукаво се усмихна втори.

За всички туй бе явен знак,

че имат работа с чудак.

Спохождаха го първом всички,

но се разчу, че бил хитрец:

че той през задните вратички

избягвал с донски свой жребец,

щом само чуел в къщи дума

или кола със гост по друма.

Такъв прием ги оскърби

и от дома му ги отби.

„Див, смахнат; много се надува;

хм, фармасон… Не се търпи…

червено вино с чаша пий…

ръка на дами не целува…

да разговаря с нас не ще…“

Така одумваха го те.

Във свойто село от чужбина

помешчик нов се бе прибрал —

и също повод на мнозина

за строга критика бе дал.

Владимир Ленски, момък странен,

със гьотингенски дух захранен,

красавец и поет призван,

поклонник пламенен на Кант.

Той от Германия мъглива

донесе редки плодове:

високи мисли, стихове,

душа възторжена, бурлива,

свободолюбие, мечти

и черни къдри до плещи.

В света развратен и лъжовен,

от чисти пориви обзет,

съгрян бе той от дух любовен,

т топъл Дружески привет.

С душа и чиста, и невежа,

изпълнен винаги с надежда —

и светския суетен шум

пленил бе неговия ум.

С мечта пленителна и сладка