Александър Пушкин: Приказка за мъртвата царкиня и за седемте юнаци

сякаш казвал й така:

„Хвърляй!“ — А пък тя с ръка

го погалила тогава:

„Що, Соколчо, с тебе става?

Лягай!“ — Влязла у дома,

с ключ заключила сама,

бързо взела свойта прежда,

хем преде и хем поглежда

ябълката с румен цвят,

пълна с чуден аромат,

толкоз свежа и златиста,

толкова прозрачна, чиста,

сякаш е наляна с мед!

Семчици личат безчет.

Да почака обещала до обяд;

не се стърпяла,

ябълката взела тук

и я гризнала: хруп, хруп.

Както преждата предяла,

тя парченцето изяла…

Изведнъж дъхът й спрял

и ликът й побледнял,

паднала ръката бяла,

ябълката изтървала;

мигом свят й се завил,

клюмнал образът й мил,

на леглото се простряла,

неподвижна занемяла…

Братята във този час

връщали се с весел глас,

от младежки лудории;

песът страшно взел да вие

и към къщи все вървял.

„Не е на добро! — мълвял

всеки. — Нещо тъжно има,“

Влезли у дома седмина.

Песът спуснал се и — дръж —

ябълката изведнъж

той погълнал със кората,

И издъхнал на земята.

Напоена тя била

цялата с отрова зла.

Там пред мъртвата царкиня

редом братята седмина

свели тъжните чела.

Тя безжизнена била.

Хубаво я пременили —

да я погребат решили,

но размислили. Та тя

сякаш спяла във нощта,

тъй лежала тиха, мила,

само що не промълвила.

Три дни не излезли вън,

тя не станала от сън.

Братята в дома печален

сложили в ковчег кристален

на царкинята трупа

и поели на тълпа

там към планина пустинна,

спрели в полунощ в долина,

на шест стълба в мрака ням

вързали ковчега там,

хубаво го закрепили

и го с мрежа оградили.

И пред мъртвата с глух стон

всички сторили поклон…

Рекъл старият: „Спи в гроба;

изведнъж помете злоба

твойта младост от света,

тя в небето отлетя.

Ти на нас любима беше

и над тебе всеки бдеше —

днеска не принадлежиш

никому, а в гроба спиш.“

А царицата ревнива чакала нетърпелива,

огледалцето си пак

тя запитала по мрак:

„Аз не съм ли най-красива,

бяла, румена, игрива!“

В отговор дочула тя:

„Няма спор, че ти в света

си, царице, най-красива,

бяла, румена, игрива.“

И далече Елисей

за невестата жалей,

по света я търси де е.

Няма я! Той сълзи лее.

Пита. Всеки казва: „Не!“

и повдига рамене.

Някой му се смей под вежда,

друг дори не го поглежда.

Той запитал най-подир

слънцето в оная шир:

„Слънчице, ти вредом ходиш,

цялата година водиш

зимата и пролетта,

всичко виждаш по света.

И към теб ще се обърна.

Някъде дали не зърна

младата царкиня ти?“

От небесни висоти

рекло слънцето огряло:

„Нея аз не съм видяло.

Знам, че не е жива тя.

Може месецът в нощта

да я срещал сред горите,

да й е видял следите.“

Чакал тъжен Елисей

пак нощта да притъмней.

Щом се месецът показал,

Елисей с молба му казал:

„Месец, месец, друже мой,

с рогче златно в звезден рой!

Светиш ти в тъми дълбоки,

кръглолики, светлооки,

гледат твоите следи

с обич ясните звезди.

И към теб ще се обърна.

Някъде дали не зърна

младата царкиня ти?“

От небесни висоти

рекъл месецът тогава:

„Аз красавица такава

не съм срещал. Във нощта

съм на пост до сутринта.

Тя без мене, очевидно,

е избягала.“ — „Обидно!“ —

рекъл Елисей унил.

Месецът му промълвил:

„Чакай. Може би за нея

знае вятърът, що вее.

Я иди при него ти.

Не тъгувай. И прости.“

Казал, без да се отчая,

той на вятъра накрая:

„Ветре буен и могъщ,

гониш облаци надлъж,

люшкаш сините морета,

вееш в ширните полета,

ти от нищо нямаш страх,

само си пред бога плах.

И към теб ще се обърна.

Някъде дали не зърна

моята царкиня ти?

Като слънце тя блести.“

Вятърът отвърнал буйно:

„Зад реката тихоструйна

има планина една

със дълбока падина;

в падината, в мрак печален,

люшка се ковчег кристален,

на вериги окачен.

Няма диря в злак зелен

край онуй пустинно място.

Там е твоята невяста.“

Литнал вятърът натам.

Елисей заплакал сам

и потърсил онуй място,

та прекрасната невяста

да съзре веднъж поне.

Там вишила рамене планина

безкрайно чудна,

а отвъд — страна безлюдна.

Тъмен път в леса видял.

Повървял и занемял:

сред дървета, в мрак печален

люшкал се ковчег кристален;

там царкинята в тъма

спяла вечен сън сама.

На невястата си мила