Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

прищявката на всяка страст;

с тълпата чувствата споделях

и Музата си в късен час

на пиршества аз водех шумни

или на спорове безумни;

на гостите със весел чар

поднасяше тя своя дар;

при чашка пееше, шумеше

като вакханка с пламнал взор

между другари, чийто хор

след нея буйно се влечеше.

И с волната си дружка бях

тъй горд в ония дни сред тях.

Но скъсал сетне с тях съюза,

далеч избягах… тя — след мен.

Как често ласкавата Муза

по моя път в невесел ден

тешеше ме със разказ таен!

Как често по Кавказ омаен

като Лонора тя на кон

с мен яздеше по лунен склон!

Как често с нея по Таврида

аз слушах в нощния покой

шума на морския прибой

и шепота на Нереида —

дълбок, немлъкващ хор в нощта,

хвалебствен химн на вечността.

Забрави столични салони

и пирове, и суети

и под молдавски небосклони

тя в бедни шатри посети

чергари с мирни, прости нрави,

и подивя сред тях, забрави

речта на своите богове 5 5 Речта на своите богове — езикът на поезията. ,

за чужда реч, за звукове

и песйи на степта печална…

Но всичко пак се измени:

и ето я от много дни

госпожица провинциална

с тъжовна мисъл на лице

и с френска книжка във ръце.

А днес на прием я довеждам

тя носи чара на степта;

със плаха ревност я поглеждам

сред тая светска суета.

През тесен ред аристократи,

военни, разни дипломати

и горди дами тя върви;

присяда, без да промълви,

любува се на дрехи, гости,

пристъпващи едни след друг

пред младата стопанка тук,

на ред любезности не прости,

на куп от дами, обкръжен

със тъмна рамка от мъже.

Харесва тя речта им стройна,

осанката им горда днес

и тая пъстра, но спокойна

по чин и възраст жива смес.

Но кой в тълпата тук отбрана

като видение застана? —

За всички сякаш чужд е той.

И мяркат се в досаден рой

пред взора му лица презрени.

От гордост ли или от сплин

стои безмълвен и самин?

Но кой е той? Нима Евгений?

Нима е той?… Да, тъкмо той,

изчезналият наш герой.

Все тоз ли е — с една и съща

любима маска на чудак?

Или поусмирен се връща?

Какъв ще се представи пак?

Харолд ли, квакер ли, Мелмот ли,

набожен мъж ли, патриот ли,

отявлен ли космополит

или под друга маска скрит?

Или добър е по природа,

да кажем, като мен и вас?

Съвет му давам все пак аз

да скъса с миналата мода,

да бъде истинен поне…

— Познавате го? — Да и не.

Защо тогава тъй притворно

злословите за него тук?

Дали за туй, че неуморно

следим и съдим всеки друг;

че пламенност непредпазлива

обижда ни или разсмива;

че ум преградите руши,

гнети дребнавите души;

че приказките често пъти

приемаме като дела;

че глупостта е празна, зла

и важно всякакви ги мъти;

че само посредствеността

е хляб за нашите уста?

Блажен е, който млад на младост,

навреме сетне е узрял,

привикнал е на всяка гадост,

хлада житейски е търпял,

възвишен блян не е лелеял,

от светска сган не се чуждеял;

на двайсет — франт или смелчаг,

на трийсет — сключил сгоден бра

на петдесет е бил свободен

от всеки дълг, най-лек дори,

успехи, чинове, пари

да придобие бил е годен

и за когото неведнъж

са казвали: прекрасен мъж.

Но тъжно е да схващаш ясно,

че си пропуснал младостта,

че си я лъгал всекичасно,

че те е мамила и тя;

че твоите хубави копнежи,

че бляновете твои свежи

изтляват, стъпкани в калта,

като обрулени листа.

О, как несносно е живота

да виждаш като дълъг ред

от обеди и взрян напред,

да пъплеш с всички без охота,

без нивга с тях да споделиш

това, що мислиш и кроиш.

Несносно е на клюки шумни

да станеш прицел (казвам пак),

сред хора все благоразумни

да се прославиш за чудак,

за мрачен дух, за мъж особен,

за изрод, за човек злокобен,

дори за демон (образ мой).

Онегин, нашият герой,

(към него, Музо, пак води ни),

убил приятел на дуел,

без служба, без жена, без цел

до двадесет и шест години

живя без труд, гнездо не сви,

за нищо се не залови.

Обхванат бе от безпокойство —

променяше места, страни…

(Туй мъчно поносимо свойство

е кръст в живота за едни.)

Напусна селото, полето,