Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

А Таня… тя се налюбува

на наште скучни равнини:

пътуват вече седем дни.

Но ето — блясват пред очите

в обистрената синева

със златни кръстове главите

на белокаменна Москва.

Как гледах, братя, с благодарни

очи тез църкви и звънарки,

градини и дворци в часът,

когато връщах се от път!

Москва, как често в скръб горчива,

при моя скитнически дял,

за теб в разлъка съм копнял!

Москва… какво ли се не слива

за всеки русин в тоя звук,

какъвто, вярвам, няма друг.

Наблизо, обкръжен в дъбрава,

стои дворец на нисък склон

и спомня мрачно бивша слава —

тук чакал бе Наполеон,

опит от щастие притворно,

Москва да поднесе покорно

от Кремъл ключа; но глава

не сведе моята Москва!

Тя имаше си мисъл своя:

и вместо празник, вместо дар

подготвила му бе пожар,

за да посрещне с чест героя.

Оттук като загубен бой

бе гледал пламъците той.

Свидетелю на руска слава,

Петровски замък, гордо стой!

Но сбогом! Бялва се застава;

шейната прави лек завой —

през ямите на Тверска 1 1 Тверска — улица в Москва. крета.

И мяркат се встрани хлапета,

къщурки, църквици, жени,

фенери, стълбове, шейни,

казаци, здания, градини,

търговци, будки, замък стар,

огради, лавки, булевард,

аптеки, модни магазини,

балкони, гарги на ята

и лъв пред някоя врата.

То бе разходка безконечна;

и най-подир след час и друг

до „Харитон“ 2 2 Харитон — черква в Москва. в една пресечна

шейната спря: ще слизат тук,

При стара охтичава леля,

четвърта зима на постеля,

те идват. Ето, изведнъж.

отваря им вратата мъж,

наметнал дреха посъдрана,

с чорап в ръка — възстар калмик

Княгинята ги срещна с вик

във гостната върху дивана.

Прегръдки, сълзи — то се знай —

и възклицания без край.

„Mon ange!“ — Pachette! 3 3 Mon ange — ангел мой. Pachette — име — — „Mon ange, Алина!“

— Ти тук! — „Наканих се едва…“

— За дълго ли? — „Не знам, кузина.“

— Седни — как чудно е това!

Като в роман, ей богу,

стана… „Това е моята Татяна.“

— Ах, Таня! Но ела при мен —

бълнувам сякаш тоя ден…

А помниш Грандисън? Добре е…

„Кой Грандисън?…О, боже мой!

Да, помня, помня. Где е той?“

— В Москва; до „Симеон“ 4 4 Симеон — черква в Москва

живее. На бъдни вечер бе при мен.

Син има, скоро задомен.

А онзи… после ще си кажем,

нали? Ний Таня — утре хем —

на всички близки ще покажем.

За жалост остарях съвсем;

едва се тътра, нямам сили.

Но вие сте се уморили

от дългия и труден път…

Ох, изтощи се мойта гръд…

Не само скръб, сега и радост

ми тегне, душо… погледни:

негодна съм… На старини

животът е такава гадост…

И тук гласът й захриптя —

през сълзи се разкашля тя.

От болната се трогна Таня —

добра и весела е тя;

но мъчно й за село стана,

за свойта стая закопня.

В легло, завесено с коприна,

не спи, не може си почина,

и ранният камбанен звън,

що буди хората от сън,

я вдига сякаш от кревата.

Но от прозореца студен

не вижда в здрача разреден

полето, гледката позната;

пред нея — чужд, залутан двор,

конюшня, кухня и стобор.

И ето тръгват по роднини —

развеждат я навред сега:

на разни лели, вуйни, стрини

представят нейната тъга.

Дошли от село тъй далечно,

посрещани са те сърдечно

със обед, чай или сладкиш.

„Каква пораснала е, виж!

А сякаш вчера те кръщавах!

Пък аз те носих на ръце!

Пък аз те храних с млечице!

Пък аз ти сладки питки давах!“

И бабичките в хор мълвят:

„Летят годинките, летят!“

Но не личи у тях промяна,

не бие на очи поне:

пак лелята, княгиня Ана,

си носи тюлено боне;

пак лъже Лидия Лавровна,

белосва се Лукеря Лвовна,

Иван Петрович е глупак,

Семьон Петрович — стиснат пак;

дружи си пак Любов Петровна

с мосьо Финмуш, французин сух;

съпругът й, смирен и глух,

пак ходи в клуба най-редовно

и лаком до немай-къде,

за двама пие и яде.

Прегръщат я и дъщерите.

Те, грациите на Москва,

от връх главата до петите

оглеждат Таня при това.

Намират я провинциална,

надута, странна и печална,

възбледа, слаба, но съвсем

не грозна — годна за прием;

и следват своята природа: