Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

изчезна като дим в небето;

днес две сърца по някой път

за него може би тъжат…

Тих заник. Сводът потъмнява.

Поток струи, едва шуми.

С бръмчене бръмбар прелетява.

Край светлата река дими

рибарски огън. Замечтана,

под лунна светлина Татяна

на хълм възлиза, сред степта,

от своя — водена — мечта,

От хълма, долу в здрачината,

тя вижда селище, стени

и господарски дом встрани

с огромен парк откъм реката.

Тя гледа с пламнало лице

и с развълнувано сърце.

Съмненията я смущават. „Да сляза ли?

Та той не е отдавна тук…

Не ме познават…

Да хвърля поглед бърз поне…“

И ето слиза тя от хълма,

върви със странни чувства пълна…

Задъхана, с учуден взор

тя влиза в глъхналия двор.

Върху й с лай се спускат псета.

При нейния изплашен вик

момчета се притичват в миг.

Под тяхна е закрила взета

госпожицата — не без бой

замлъкна кучешкия вой.

„Ще мога ли — Татяна пита —

да видя хубавия дом?“

И към Анися тая свита

за ключа припна бързешком.

Анися се яви, отвори

и Таня, без да проговори,

пристъпи в къщния покой,

де бе живял доскоро той.

Видя билярд, на него — щека,

на смачканото канапе

камшик манежен сложен бе.

Анися промълви полека:

„Ей до камината… ей там…

седеше господарят сам.“

Зимъс седяха в тази стая

със Ленски, клетия съсед,

А заповядайте и в тая —

тя беше негов кабинет.

Тук пиеше кафе, седеше,

изслушваше доклад, четеше,

и ден след ден така вървя…

И старият си тук живя.

Понявга, сложил очилата,

той сядаше в неделен ден

на карти да играе с мен.

Дано блаженство на душата

му бог даде във рая свой,

а тук на костите — покой!

Татяна гледа умилено

към всяко нещо в този кът

и струва й се то безценно,

то пълни морната й гръд

с полумъчителна отрада:

в средата масата с лампада,

с куп книги; старото кресло;

постланото с килим легло;

прозорецът при здрача лунен

и гледката в светлика блед;

на Байрон цветният портрет

и статуйката — мъж чугунен

със шапка, свъсено лице

и скръстени отпред ръце.

И в модната килия Таня

като замаяна стои. Но хлад повея.

Късно стана. Долината се спотаи.

Унася се във сън гората;

За хълма скрива се луната.

А пилигримката сама

се стяга вече за дома

И скрила своето вълнение,

с въздишка, притаена в гръд,

обратния поема път,

като поисква разрешение

понявга да я пускат те,

тук разпи книжки да чете.

При портата се спря, прости се

с прислужницата; но след ден

тя още сутринта яви се

във тоя дом усамотен.

И в кабинета изоставен,

а може би съвсем забравен,

сама най-после се видя

и дълго, дълго плака тя.

След туй със книгите зае се.

Изпърво хвърли бегъл взор,

но спря я странният подбор;

във четене се тя унесе

с духовна жажда, страст дори,

и друг, нов свят й се откри.

Макар да знаем, че Евгений

със книгите се бе простил,

но някои творби по-ценни

все пак той беше пощадил:

певеца горд на Дон Жуана

и още няколко романа,

творения от този век,

в които днешният човек

е обрисуван доста верно:

безнравствен, с дребнички дела,

с душа себична, суха, зла

и склонна към мечти безмерно,

о ожесточен кьм всичко ум,

кипящ сред празно вдиган шум.

Места се срещат подчертани, —

от нокът белег там личи;

по-живо биват приковани

към тях моминските очи.

За нея всеки знак е ясен:

личи с какво е бил съгласен

и от какво пък — поразен,

когато чел е някой ден.

Понявга взорът й се спира

На отбелязан с молив ред…

Така душата му навред

неволно израз тук намира

ту с думичка или с въпрос,

ту с кръстче или с белег прост.

Тя почва да разбира тоя,

когото срещна в свод път

и който й разби покоя

по волята на властен съд;

за нея става той по-ясен;

чудак печален и опасен,

от ада ли създаден бе

или от светлото небе?

Какво е? Дух с мечти безплодни?

Нищожен призрак? Франт ли наш?

Московец ли в Харолдов плащ,

жив речник ли на думи модни,

подобие на чужд герой!?…

Или пародия е той?

Нима тя думата разчете?

Реши загадката? Нима?

Седи тя. Бягат часовете.

В туй време майка й дома