Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

започват с нея да дружат,

весден яза ръце държат

и къдрят по последна мода,

целуват я, не се свенят

и своите тайни й мълвят:

момински тайни за победи,

шеги, надежди и мечти.

Текат невинните беседи,

поукрасени с клевети.

На свойто бъбрене, в отплата

те искат мило тя самата

сърцето си да довери на

своите дружки и сестри.

Но Таня слуша без участие,

като насън по някой път;

стаеното във свойта гръд

съкровище на сълзи, щастие

не иска да споделя с друг

и не отронва нито звук.

Татяна иска да внимава

в беседите — наостря слух,

но всички тук ги занимава

брътвеж несвързан, глупав, кух;

говорят бледо, равнодушно

и клеветят дори бездушно;

безплодните им новини,

въпроси, приказки, сплетни

протичат сухо и превзето;

дори случайно сред шума

не блясва мисъл от ума,

не трепва искра от сърцето.

И даже смешна глупост в теб

човек не среща, свят нелеп!

Младежи в общество салонно

надуто с поглед я следят

и сбрани вкуп, неблагосклонно

за нея нещо си шептят.

Един смешник с душа печална

намира Таня идеална

и до вратата гръб опрял,

й съчинява мадригал.

У леля й при нея седна

княз Вяземски и тя слуша

поета с трепетна душа.

Старик с перука ги погледна

и приближил, от тях сами

за Таня се осведоми.

А там, където Мелпомена

пред зрителя надава вой,

развява мантия червена,

но хладно я посреща той;

там, дето Талия дремлива

тълпата рядко днес разсмива,

но Терпсихора с полет лек

учудва младия човек

(тъй както бе през младостта ми),

не се насочиха за миг

към нейния замислен лик

лорнети на ревниви дами,

не я погледна ни веднъж

с бинокъл някой моден мъж.

Завеждат я и на забава.

Там — гръмка музика, кипеж,

на свещи блясък, задух, врява,

на двойки шеметен въртеж;

стъкмени чудно хубавици,

готови за годеж девици,

слуги, по някой важен мъж —

туй всичко смайва изведнъж.

Нахално модните контета

показват своя нов жакет

и своя неучтив лорнет.

Хусари бързат по паркета

да се явят, да позвънтят,

да блеснат и да отлетят.

Красят нощта звездите ярки,

Москва — красивите жени.

Най-ярка е от вси другарки

луната в своите висини.

И тази, пред която спира

сега несмело мойта лира,

е сред безброй жени една

като сияйната луна.

Как гордо с чара си небесен

докосва грубата земя!

Как пълна е със нега тя!

Как морно свежда взор чудесен!…

Но стига: на безумства ти

отдавна свойта дан плати.

Шум, смях, поклони, глъч в салона,

галоп, мазурка — вред кънти.

Между две лели, до колона,

незабелязвана почти,

Татяна гледа, но не вижда,

шума суетен ненавижда;

задушно й е тук… в мечти

към полския простор лети,

към онзи дом, тъй скъп за нея,

към тихия, самотен кът,

де бистри ручеи текат,

към свойта липова алея,

там, дето в здрачния покой

явил се бе пред нея той.

Далеч я мисълта отвежда;

забравя тя салон и бал;

а често взе да я поглежда

един наперен генерал.

Намигнаха си двете лели,

посбутват я, глава навели,

и шепнат й от две страни:

„Наляво бързо погледни.“

— Наляво? Где? Какво там има?

„Е, виж де, бива го наглед…

В онази купчина отпред,

в мундирите онези трима…

Сега оттук се вижда цял…“

— Кой? Оня пълен генерал?

Но нека милата Татяна

да поздравим с победа тук

и прежния си път да хвана,

защото аз възпявам друг.

И тъй, две думи да добавя;

приятеля си аз възпявам,

прочут със странен нрав, уви!

О, музо, ти благослови

труда ми дълъг. Избави ме

от лутания и дари ме

с посока вярна, та умът

да се не лута в своя път.

На класицизма с увод днес,

макар и късно, сторих чест.

Когато в парка на лицея

спокойно някога цъфтях,

четях охотно Апулея,

а Цицерона не четях,

и там напролет под светлика

на лебеди дочувах клика —

покрай води, посред треви

пред мен се Музата яви.

В килията ми пир направи

и изведнаж я озари:

тя моя млад стремеж откри,

възпя веселия, забави

и слава на бащи, деди,

и първи трепети в гърди.

За мен тогава бе повеля