Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

а край Татяна в малка групи

друг разговор се поднови:

ту в леко бъбрене върви,

ту умно, без превземка глупа —

свободен, жив, по не и кух —

и той не дразни ничий слух.

Тук беше на града отбора:

дворяни, модни образци,

и учени, и знатни хора,

и неизбежен брой глупци;

възстари светски хубавици,

опрецъфтели, зли девици,

пет-шест девойки без сърце

и без усмивка на лице;

посланик, що и тук тълкува

държавен някакъв въпрос;

старик парфюмен, белокос,

що доста тънко се шегува,

но чийто остарял финес

изглежда, малко смешен днес.

И склонният към епиграми,

сърдит на всичко граф NN:

на скучните, бъбриви дами,

на чая, много подсладен,

на спора, който се подхвана

за два-три глупави романа,

на слуховете за война,

на свойта собствена жена, —

на вестникарските заблуди,

на вензела на две сестри,

на падналия сняг дори —

да, всичко злост у него буди.

И дъщеря му бе дошла —

писклива, гърбава и зла.

Тук бе и Р… с душа злоблива,

С ограничен и низък ум;

Сен-Прист, хаби си ти молива

по него не в един албум;

тук бе и друг диктатор бален,

от младите контета хвален,

чист, румен, ням, невъзмутим,

като изписан херувим;

и пътешественик случаен,

колосан франт, нахал надут,

с осанка на човек прочут —

възбуждаше той присмех таен;

и поглед с поглед разменен

бе съд над франта отегчен.

С Татяна само тази вечер

зает бе нашият герой:

не с плахата девойка вече,

що влюбена видял бе той.

а с равнодушната княгиня,

със непристъпната богиня

на нашта царствена Нева.

О хора! Всеки във това

на Ева ми прилича — странно:

що бог му дал, не го влече;

змия към тайното дръвче,

към грях го мами непрестанно:

плода ти запретен му дай,

за да му бъде раят рай.

Как много се е изменила

Татяна в тоя свят отбран!

Как скоро тя е усвоила

обноските на своя сан!

Ни помен от онази нежна

девойка в тази тъй небрежна

жена, която дава тон

в един така блестящ салон…

Представя си как нощем бледа

за него чезне тя в мечти,

преди Морфей да долети,

как морно към луната гледа

с мечта — ведно да извървят

задружно земния си път.

При всяка възраст сме покорни

на любовта като деца;

но пролет с бури благотворни

е тя за младите сърца:

под страстите й те свежеят,

като поля цъфтят и зреят —

и ражда мощният живот

разкошен цвят и сладък плод.

Но в старост късна, безотрадна,

при залеза на наште дни,

тя носи скръбни сетнини.

Тъй бурите на есен хладна

превръщат вред лъки в блата

и брулят горските листа.

Не ще съмнение: в Татяна

е влюбен той като дете;

любовна мъка, с нега сляна,

във погледа му се чете.

Не слушайки ума, поема

на жилището й към трема,

отдето с трепет във гърди

подобно сянка я следи,

щастлив, ако на рамената

наметката й, с дъх горещ,

поправил би, би дигнал вещ,

би й докоснал с жар ръката

или пък би й сторил път

сред полк ливреи 8 8 Ливреи — официални лекейски дрехи; в случая самите лакеи някой път.

А тя със нищо не отвръща,

не вижда, ако щеш, умри.

Приема го във свойта къща,

пророни думици две-три,

понякога не му приказва,

дори не го и забелязва:

кокетства хитри туй не са,

че те не са и по вкуса.

Онегин почна да бледнее,

но в нея — нито капка жал;

съвсем е вече полинял,

от охтика ще заболее.

На лекари го пращат. Те —

на бани и не знам къде.

Не тръгва той, а се терзае.

Готов е вече да върви

на оня свят, а тя нехае

(такъв е полът им, уви!),

надява се и пак настъпва

и упорит, не се отдръпва;

подобен на болник сега

той пише с немощна ръка

на тази, дето се не трогва.

Че малко полза въобще

в писмата има, спор не ще —

си мисли той, но изнемогва.

И пише страстно, пише с плам.

Писмото точно ще предам,

ПИСМОТО НА ОНЕГИН ДО ТАТЯНА

„Предвиждам: ще ви оскърби

това печално обяснение.

Ще блесне гордост и презрение

във погледа ви може би.

Що искам? И с какви ли цели

разкривам си душата вам?

На зло веселие не ще ли

аз повод с туй писмо да дам?

Съзрял у вас през дните прежни

в случайна среща чувства нежни,

да им повярвам не посмях:

по мил свой навик да се влюбя