Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

самотните дъбрави, дето

от призрака окървавен той

бе преследван всеки ден.

Заскита, без да се любува,

на тъмно чувство под гнета;

но както всичко на света,

омръзна му и да пътува;

И както Чацки тук на бал

от път се беше озовал.

Настъпва суетня голяма

и бръмва в миг салона цял

от шепот: приближава дама,

след нея — важен генерал.

Не бе тя хладна, горделива,

ни мълчалива, ни бъбрива;

с подвижно тяло, с нагъл взор,

със нрав, несвикнал на отпор,

с превземки, с чувство на любимка.

И всеки израз в нея бе

спокоен, чист като небе.

Изглеждаше тя вярна снимка

на comme il faut… Шишков, прости

не мога…преведи го ти.

Към нея дами идват близко,

с усмивка баби я следят,

мъже й се покланят ниско

и скромния й взор ловят;

край нея с тих вървеж девойки

минават в групи и на двойки;

по-гордо тук от всеки гост

надига генералът нос.

Макар и не дотам прекрасна,

но от нозе, та до глава

човек не би открил това,

което, модата всевластна

във лондонския знатен кръг

нарича vulgar 6 6 Vulgar — простолюдие, простащина — лош недъг.

И тази дума аз не мога

да преведа; макар че днес

на мода е у нас, на слога

едва ли правила би чест;

подхожда тя за епиграма…

Но връщам се към нашта дама

С безгрижна прелест поседя

при Нина Воронская тя;

а с мраморната хубост Нина

е Клеопатра на Нева;

но всеки би признал това:

че Нина, с блясък ненадминат

между красивите жени,

съседката не затъмни.

„Нима — помисли си Евгений. —

нима е тя? Не вярвам. Как?

От степните села смирени…“

Насочва той лорнета пак

— простолюдие, простащина.

и хвърля погледи нескромни

към таз, която му напомни

забравен лик от прежни дни.

„Насреща, княже, погледни:

кажи ми, знаеш ли коя е

с посланика онази там?“

А князът го оглежда ням.

— О, ти се пооткъсна, зная…

Ще те представя, ето на…

„Коя е?“ — Моята жена!

„Оженил си се? Как тъй стана?“

— Ей тъй — дойде и моя ред.

„И тя е?“ — Ларина. „Татяна!

Бях неин някога съсед.“

— Така ли? Да вървим тогава.

Към нея князът приближава

и важно го представя той

като другар и сродник свой.

Макар до дън душа смутена

и смаяна да беше тя,

за миг все пак се овладя,

остана си непроменена:

запази сдържания тон,

и тих бе нейният поклон.

О, тя не само се не сепна,

не само се не изчерви,

но и с око дори не трепна,

и устни тя дори не сви.

Видя, загледан най-прилежно,

че в нея няма нищо прежно.

Поиска нещо да рече,

но…не можа. И ето че

запитва тя, а той отвръща:

кога пристигнал, где е бил,

кои места е посетил?

След туй към княза се обръща;

отиват си… А той смутен

стои, на странни чувства в плен.

Нима е същата Татяна,

онази, на която той —

в градина, с летен здрач заляна,

далече, в селския покой —

душа за нравственост отворил,

наставнически бе говорил?

Той пази нейното писмо.

де младото сърце само

говори, без да се преструва.

И таз девойка, чийто плам

бе пренебрегнал нявга там,

бе тук — дали пък не сънува? —

и тя със него, о небе,

тъй смела, равнодушна бе!

Прибра се той със смут неясен,

замислен, както бе и вън…

И блян, ту тъжен, ту прекрасен,

тревожи късния му сън.

Събужда се. „Какво? Писмо ли?“

Да, князът го покорно моли…

У тях таз вечер… „Боже мой!

При нея!“ О, ще иде той!

Написва отговор учтиво.

Що става? Сън или лъжа?

Що трепна в хладната душа,

до днес отпусната лениво?

Суетност ли? Каприз ли нов?

Или пък… истинска любов?

До десет той едва изтрая…

Ей бий часовникът… брои…

Ала недоброил до края,

при входа, ето го, стои…

Той влиза с трепет и…

замира сама княгинята намира;

две-три минути те седят,

без думица да промълвят.

И мрачен със снага превита.

неловък, той едва-едва

отвръща, понавел глава,

зает със мисъл упорита.

Той гледа само: тя седи

спокойна, както и преди.

Съпругът идва. Той прекъсва

това неловко tete a tete 7 7 Tete a tete — среща, разговор насаме. ;

и спомен не един възкръсва

за лудориите безчет.

Но влизат гости; шумно става.

Беседата се оживява,

солена с доста светска злост; —

мълчи тук-там по някой гост;