Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

и свободата да изгубя —

макар омръзнала, — не щях.

И друго бе ни разделило:

загина Ленски… И тогаз

от всичко на сърцето мило

сърцето си откъснах аз;

за всички чужд, като белязан,

аз мислех: с волност и покой

блажен ще бъдеш. Боже мой!

Как сбърках, как съм днес наказан!

Не, да ви виждам, да вървя

по стъпките ви без почивка,

с очи на влюбен да ловя

ваш поглед, жест или усмивка;

в беседи с вас да разбера

напълно вашто съвършенство,

пред вас бледнеещ да замра…

това, това е то блаженство!

Но съм лишен от туй; за вас

навред се мъкна тъй, наслука;

да, скъпи са и ден, и час,

а губя във напразна скука

едни ли час, един ли ден,

и тъй нерадостни за мен.

Животът ми е, знам, измерен;

по трябва, за да го ценя,

от сутринта да съм уверен,

че ще ви видя през деня…

Дано в молбата ми смирена

не видите (да пази бог!)

измама, хитрина скроена —

да блесне погледът ви строг.

Да бихте знала как ужасно

в любовна жажда аз горя,

как с разума си всекичасно

кръвта си гледам да смиря;

и как, измъчен, заридал бих,

прегърнал ваште колене —

молби, признания и жалби

излял пред вас за миг поне;

а при това привидно хладен

да водя разговор и спор

и да ви гледам с весел взор,

потиснал своя порив жаден!

Не мога вече по неволя

да водя в себе си борба;

решено е: на вашта воля

предавам своята съдба.“

Но няма отговор. Унива,

и второ, трето праща той;

пак няма отговор. Отива

веднъж на бал у сродник свой…

Насреща — тя. Каква сурова!

Ни взор, ни дума към тогова,

що мил й бе. У! Зимен мраз

я обкръжава в тоя час.

Тя сдържа с вид и горд, и скромен

негодувание в уста!

От смут и сълзи — ни следа,

от състрадание — ни помен.

Той вижда: в нейните очи

единствен само гняв личи.

А може би боязън тайна,

че хората или мъжът

ще схванат слабостта случайна,

ще се разкрие тъй грехът…

Надежда няма — ясно то е.

Проклел това безумство свое,

той пак избяга от света

в предишната си самота.

Припомни си във кабинета,

във който мълком се прибра,

че нявга същата хандра

го беше погнала, додето

за шията го улови

и в този тъмен кът го сви.

И пак зачете безразборно.

Прочете той Гибон, Русо,

Манзони, Хердера (повторно),

Мадам дьо Стал, Биша, Тисо;

прочете още Фонтенела,

Шамфора и скептика Бела,

и наши някои дори;

прочете алманаси три,

списания с поуки разни, —

в които бях преди ласкан,

а напоследък съм руган:

но първото ме днес не блазни,

а второто не е беда.

Е sempe bene 9 9 Е sempe bene — И тъй, отлично , господа.

Какво? Очите му четяха,

но духом бе далече той;

а вдън душата се тълпяха

копнежи, скърби, мисли рой.

И много страници прочете,

но друго той през редовете

откриваше по някой ден

с духовния си взор вглъбен.

То бяха приказки сърдечни,

предания от стари дни,

чудати сънища едни,

прокоби, спомени далечни,

заплахи, слухове, писма

от млада, влюбена мома.

В едно унасяне сънливо

изпада постепенно той;

въображението живо,

реди картини — пъстър рой.

Ту вижда: на постеля снежна,

безмълвен, в поза безметежна,

лежи млад момък непокрит,

и чува глас: „Какво? Убит!“

Ту спомня врагове клюкари,

клеветници, страхливци зли,

жени-изменници или

презрени нявгашнн другари;

ту селски дом отпред с цветя,

прозорец и на него… тя!…

С душа, във книгите скована,

едва не се побърка той

или поет едва не стана —

той, бившият бездарник мой.

Като от мощен магнетизъм.

от стиховия механизъм

понявга биваше обзет.

Как бе подобен на поет,

когато, бледен, в кабинета

до огъня седеше сам

и изтървеше някак там —

ту мъркайки си „Benedetta“ 10 10 „Benedetta“ — Благословена (итал. песен) ,

ту „Jdol mio“ 11 11 „Jdol mio“ — мой кумир (итал. романс) с порив нов —

списание или пантоф.

Летяха дни; дойде промяна:

лъх южен въздуха съгря…

Онегин пак поет не стана,

не се побърка, не умря.

И пролет с призив животворен

го буди в къта му затворен,

където презимува той

като мармот 12 12 Мармот — вид гризач. в сънлив покой;

излиза в утрен час и празен,

в шейна покрай Нева лети;

изсеченият лед блести

на слънцето; нечист, разгазен,