Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

за нея водеше беседа сама

със двамата съседа.

Отдавна чакаха я те.

„Какво? Та тя не е дете —

с въздишка старата им каза.

— Достатъчно седя, ами —

ще трябва да се задоми;

макар че всекиго отряза:

не щяла! Скита по цял ден

в гората с вид опечален!“

— Не е ли влюбена? — „В кого ли?

Буянов я иска — не щя.

И Петушков напразно моли —

отказа и на него тя.

Пихтин, хусарят, ни гостува

и влюбен в нея, прави, струва!…

Дано, си рекох… Но къде!

И тук до сватба не дойде.“

— Ех, майко, що се кахърите?

В Москва идете най-подир

на моминия панаир!

„Не стигат, братко мой, парите.“

— Е, зимата престойте там,

аз мога взаем да ви дам.

Разумния съвет приела,

старицата след ден, след два

решение бе вече взела

да карат зимата в Москва.

И Таня слуша новината.

На съд тя скоро, непозната,

ще се представи пред света

с провинциална простота,

с обноски сдържано свенливи,

с премяна, с накит закъснял;

със склад от думи остарял;

ще срещне взори насмешливи

на дами и контета рой…

О, по-добре в гората стой!

Щом стане сутрин, към полето

сега тя бърза да върви

и с умиление в сърцето

оглежда всичко и мълви:

„Прощавайте, долини мирни,

и вий, гори, полета ширни,

вий, хълми, ручеи, трева,

и ти, небесна синева!

Прощавай, весела природо!

Аз сменям свидните места

със свят на шум и суета!…

Прощавай, моя ти свободо!

Къде отивам аз? Не знам…

Съдбата що ми готви там?“

Разходките по-дълго траят:

ту хълм, ту ручейче сега

със свойта прелест я омаят —

застане тя пред тях с тъга.

Горичките, лъките гледа —

като с приятели в беседа

тя дълго нещо им шепти.

Но бързо лятото лети.

Ей златна есен листи рони.

Природата е в бледен чар —

безмълвно готвен жертвен дар…

И ето, облаци подгонил,

зави, задуха лих горняк —

вълшебна Зима идва пак.

Дойде, развя парцали бели

по дъбови клонаци тя;

и метна губери дебели

по хълмове, поля, къщя.

Покрила с тях и ледовете,

сравни реката с бреговете.

Зарадва, ни и ни плени

тя, майка-Зима, с лудини.

Не радва й се само Таня

Не хуква дая срещне пак,

да вдъхне мраз, да грабне сняг

от свелата бял покрив баня —

да освежи лице и гръд;

очаква я невесел път.

Отсрочка стана, сетне — втора;

последен срок — и ето на:

преглеждат и потягат в двора

слугите старата шейна.

От три кочии е обозът,

покъщнина със тях ще возят;

сандъци, тенджери, котли,

постелки, клетки със петли,

възглавници, сладка в буркани,

завивки, гъби във гърне,

столове и… какво ли не.

Слугини плачат, вкуп събрани,

а край обора — глъч и звън:

изкарват всички кранти вън.

В шейните впрягат ги; подават

готвачите храна за път;

кочиите грамади стават;

колари и жени гълчат.

Ей кочияш брадат се мята

на кранта мършава, космата.

А купът от слуги расте:

сбогуват се при входа те.

Пое возилото почтено

и мина входната врата.

„Простете, хубави места!

Прости, гнездо уединено!

Ох, ще те видя ли, мой кът?…“

И сълзите текат, текат.

Когато нашата просвета

прекрачи днешните межди

(пет века След като покрета),

тя всичко, знам, ще уреди.

Тогаз ще подобрят наверно

и наште пътища безмерно —

ще свържат и ще пресекат

в Русия всеки роден кът.

Мосгове сьс дьги широки

ще се извият над води;

потомьк дръзко ще гради

през урви сводове високи;

ще има станции по план,

на всяка станция — и хан.

Днес път ли, мост ли, дето минеш,

все лоши; станции — за срам;

не дават миг да си починеш

бълхи и дървеници там.

Не срещаш хан; а в хижа хладна

виси ей тъй, с надутост гладна,

стар лист за ястия, превит,

и дразни твоя апетит.

В туй време селски два циклопа

пред бавно тлеещ огън тук

лекуват грубо с руски чук

изделието на Европа

и дават своя благослов

на всеки коловоз и ров.

Затуй пък зиме — път чудесен:

покрил е всеки трап снегът.

Като стиха на модна песен

е гладък тоя снежен път.

Подвикват кочияши бойки,

летят неуморими тройки

и мяркат се пред твоя взор

ред стълбове като стобор.

За жалост Ларина пътува

със своите собствени коне,

от превоз да спести поне…