Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

След време може би поета

достигнал би висока чест.

В злочестата му сянка днес,

в мълчанието на сърцето

умира тайната за нас,

зовящият замлъкнал глас

е вече там отвъд, отгдето

не ще достигне ничий зов

ни свят народен благослов.

А участ може би по друга

го чакаше — и други дял

Довел би в своя дом съпруга,

след младостта си охладнял

Навеки музите забравил,

на село би се забавлявал

по-скромно радостен, рогат

Би носил подплатен халат,

от чужда скръб неразтревожен,

би ял и пил, би дебелял

и от подагра заболял,

в леглото би завършил божем

броените си земни дни —

сред челяд, лекари, жени.

Но тъй ли, инак ли — мечтател,

поет и годеник честит,

той бе от своя пръв приятел

тъй неочаквано убит!

И там, край селото, в което

живял бе с песни във сърцето,

два бора редом се вишат;

под тях долините блестят,

потоци шумолят, сребреят.

Орач отдъхва в тоя кът;

жетварки дойдат някой път

звънливи стомни да налеят;

край ручея, що там струи —

прост паметник сега стои.

Под него (дъжд като удари

по злака, дето там расте),

запял за волжките рибари,

овчар цървула си плете;

и гражданка, дошла на село,

когато по полята смело

лети през лятото на кон,

щом доближи до тоя склон,

пред паметника спира коня,

отмята с трепетна ръка

прозрачния воал. Така

от своя кон прочита оня

прост надпис; нежните

очи замрежат сълзи. Тя мълчи.

Полето бавно прекосява

унесена в една мечта

и дълго, дълго размишлява

на Ленски за съдбата тя.

„Къде е Олга? — тя се пита. —

— И, страда ли? Или честита

живее вече без тъга?

Сестра и де ли е сега?

И где ли скита днес беглеца

по хората, немил-недраг,

навъсен, отегчен чудак,

другар-убиец на певеца?“

На всичко туй — щом дойде час,

пред вас ще отговоря аз.

Но не сега. Макар героя

сърдечно да обичам аз,

но без да ща, на мисъл своя

отдавам се във тоя час.

За прозата настъпва време,

тя римите ще ми отнеме.

И аз — признавам си с тъга —

лениво следвам ги сега.

Перото вече без охота

по листа драска и скрипти;

по-хладни мисли и мечти,

по-строги грижи сред живота

и в тишина, и в светски шум

тревожат морния ми ум.

Така сменяваме неволно

мечта с мечта, печал с печал;

но свива се сърцето болно —

за всичко прежно му е жал.

Мечти! Къде е вашта сладост

и вечната й рима младост?

Нима за мене в тоя свят

увяхна веселият цвят?

Нима е вярно — не сънувам,

че мойта пролет отлетя

и няма да се върне тя

(туй казвам, без да се шегувам)?

И гостенин на таз земя,

навършвам трийсетте? Нима?

И тъй, на свойто пладне в зноя

съм стигнал вече, виждам аз.

Да се простим, о младост моя,

със теб другарски в този час!

Благодаря за тез наслади,

тъги и мъки, що ми даде!

За всеки пир и празник мой,

за твоите дарове безброй…

Благодаря ти откровено.

В тревоги, в бури, в унес тих

от тебе аз се насладих.

Достатъчно. Със прояснена душа

се впускам в равен път!

за да отдъхне мойта гръд.

Да се озърна пак. В полята,

в селцето — в тези глушини —

със страсти, с блянове в душата

прекарах аз не малко дни.

Вълнувай, младо вдъхновение,

пак моето въображение,

долитай често в моя кът —

да не задрямва в мен духът;

не позволявай на сърцето

да коравее в бъдни дни,

най-после да се вкамени

сред светското мъртвило, дето,

замаян като в блато с вас,

другари, се намирам аз.

От пролетното слънце веч.

снегът на хълмите изтля

на мътни ручеи потече

към наводнените поля.

Природата през сън усеща,

с усмивка пролетта посреща.

Синеят ведри небеса.

Прозрачни още дървеса

като във пух се зеленеят.

От кошера пчели летят

прашец в полята да сберат.

Долини съхнат и пъстреят,

стада звънят и славей пак

запява в тъмния шубрак.

Тъжа при твоята поява,

о пролет! Време за любов!

Каква притома завладява