сърцето ми при твоя зов!
Как тежко мойта гръд въздъхне,
когато ме в лицето лъхне
дошлата откъм юг вълна
сред мойта селска тишина!
Нима отвикнах от наслада,
та всичко, що живот вести,
ликува, радва се, блести,
навява мъка и досада
на морната душа и плът
и тъмен е за мен светът?
Или препълнен с радост жива,
възвратът мил на пролетта
ни спомня загуба горчива
с шума на новите листа?
Или душата е смутена
пред тази гледка оживена,
че няма да се възроди
живот увехнал във гърди?
А може би за друга пролет,
изпълнена със шум и звън,
си спомняме като насън,
копнее в поетичен полет
за друга някаква страна,
за чудна нощ и за луна…
Послушайте, добри ленивци,
епикурейци-мъдреци,
заседнали дома щастливци,
на Левшин ревностни четци,
вий, градски дами неспокойни,
и вий, приамовци достойни —
зове ви в село пролетта
с цветя, чист въздух, топлота,
зове с разходки вдъхновени
сред нощи, пълни с нега, чар…
Навън, другари — млад и стар —
кои в карета настанени,
кои във пощенска кола, —
навън, че пролет е дошла!
И ти, читателю охолен,
що зиме си гулял в града
на бал и пир — във устрем волен
литни сега на свобода!
Със мойта муза ти послушай
шума на бистър горски ручей
или в дъбравата постой,
там, дето нашият герой
с душа ленива и унила
през зимата, отшелник цял,
в съседство с Таня бе живял,
мечтателката моя мила,
и дето сетне, за беда,
остави горестна следа.
Сред хълми там селце се гуши
поточе в китната лъка
покрай горичка лъкатуши,
тече към близката река.
Там шипков храст се розовее
и влюбен славей нощем пее;
два бора клонести стърчат
край глъхнал гроб във тоя кът.
Там камък бял се спотаява,
на него надписът гласи:
„Владимир Ленски тук лежи,
убит тогава и тогава…
на чест любовна рицар клет.
Почивай, юноша-поет!“
Лети поточето, ромони;
понявга ранният ветрец
заклатил боровите клони,
над гроба люшкаше венец.
Бе време — тихо в късна доба
две дружки идваха на гроба,
прегърнеха се, свели лик,
със плач пред лунния светлик.
Но днес забрава го покрива.
Следи към него не личат.
Пастирът само в този кът —
стар, хилав — още се отбива,
плете цървул като преди
и песен горестна реди.
Мой беден Ленски! Тя не страда,
плача си скоро тя надви.
Изменя годеница млада
на своята печал, уви!
По друг наскоро се увлече,
друг нейните сълзи пресече,
успя скръбта й да приспи —
улан с любов я заслепи,
улан й заплени сърцето…
И пред олтара под венец
стои тя с този хубавец,
свенливо свела си лицето,
с усмивка, с грейнали очи,
в които скрита страст личи,
Мой клет певец! В нощта задгробна,
в пределите на вечността,
смути ли го вестта злокобна,
че с друг изневери му тя?
Или в безчувствие край Лета
блажено е приспан поета
и от света затворен, ням.
не го смущава нищо там?…
Така напуснем ли живота,
забрави ни съвсем светът:
другарят, милата, врагът
замлъкнат. Само за имота
наследниците в злобен хор
започнат непристоен спор.
И скоро без гласа на Оля
замрягна Ларини домът.
Уланът тръгна по неволя
след полка с нея, в дълъг път.
Старицата едва бе жива,
Когато с плач и скръб горчива
изпрати свойта дъщеря;
Татяна сълзите възпря,
но тиха, от печал обзета,
тя смъртно бледа се яви,
за сбогом нещо промълви
при впрегнатата вън карета
и сред прощална суетня
изпрати младите и тя.
И сякаш през мъгла Татяна
ги проследи как чезнат те…
И тя сама, сама остана!
Другарката и от дете,
любимата й гълъбица,
добрата, родната сестрица —
във грижи дружка, в радостта
навеки си отиде тя!
Безцелно броди, няма мира,
поглежда двора опустял,
градината…навред печал,
утеха в нищо не намира…
Сърцето люта скръб терзай.
Готова е да заридай.
И в тази самота жестока
по-силно я страстта гори
и за Онегин по-дълбока,
по-страшна мъка я мори.
Тя няма вече да го види;
тя трябва да възненавиди
убиеца на своя брат…
Той, клетникът, загина млад,
а никой го не помни; ето,
любимата му е при друг.
И неговата памет тук
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу