Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

пред тази искрена душа,

игрива, чиста — без лъжа,

Той гледа Олга с умиление,

уверен в нейната любов.

Разкаян, вече е готов

дори да проси извинение.

Но няма думи, тръпне цял,

щастлив е той и оздравял.

Унил, замислен, няма сила,

терзан от тъжна тегота,

да спомене пред свойта мила

за случката, за вечерта.

„Ще бъда нейният спасител

от оня ловък изкусител.

И няма да я съблазни

със неговите хитрини!

И няма червеят злотворен

да прояде това стъбло,

и няма весело чело

да клюмне тоя цвят разтворен!“

То значи: на дуел съм аз

в уречения вече час.

Да би узнал, че люта рана

Татянината гръд гори!

Да би отгатнала Татяна,

че утре, още във зори,

Владимир, сляп във свойта злоба,

с Онегин ще оспорва гроба,

тя с любовта си може би

враждата щеше да стопи.

Ала за тази страст случайна

не се догади никой там.

Онегин беше просто ням.

Татяна се топеше тайно.

Бавачката й от това

бе нещо схванала едва.

Таз вечер Ленски бе разсеян:

ту мълчалив, ту весел пак:

от муза който е лелея и,

е винаги такъв чудак.

Приседна той на клавикорда,

изтръгна няколко акорда

и вперил в Олга поглед жив,

шепти: „Нима не съм щастлив?

Но Ще си ходя. Става късно.“

С девойката се той прости;

сърнето, свило се, тупти,

от мъка сякаш ще се пръсне.

„Какво ви е?“ — чу сякаш в сън.

„О, нищо!“ И след миг бе вън.

Той в къщи двата пистолета

прегледа, после ги прибра.

След туй на светлината бледа

Том Шилеров един избра —

Но мисъл го обзема властна —

той вижда Оленка прекрасна

Непобедимата мечта

го носи нейде по света.

Затвори книгата. Тогава

рой стихове написа той —

с любовни глупости безброй.

Прочита ги — и продължава —

тъй както Делвиг сам твори

пиян, възбуден до зори.

У мен са днеска стиховете —

щастлив ги случай съхрани:

„Къде, къде сте вий, кажете,

на мойта пролет златни дни?

Що утрешният ден ми носи?

Напразни жалби, и въпроси,

било, каквото е било,

а бъдното — добре дошло.

Дали ще ме срази стрелата,

или ще прелети край мен?

За всичко час определен

е отредила нам съдбата.

Благословен бъди ми, ден!

И, мрак — бъди благословен!

Сдед тази нощ безмълвна,

звездна ще заблести сияен ден.

А аз — аз може би ще слезна

в нощта на моя гроб студен.

И Лета бавно ще погълне

и дните ми, с надежда пълни,

ще ме забрави, знам, светът,

но ти, девойко, някой път

ще идващ ли при мойта урна?

Ще спомняш ли през порив мил,

че той на теб бе посветил цвета

на младостта си бурна?

Сърдечна дружке, първа страст!

Не ме забравяй, твой съм аз!“

Така той пишеше мъгляво

(и романтично) — но защо?

Признавам си и аз направо

не ми е много ясно то.

Чак призори очи притворил

и уморен, глава обронил,

над модна дума — идеал —

несетно Ленски бе заспал.

Ала от сънната омая

едва поетът бе обзет

и придирчивият съсед

нахлу във тихата му стая.

„Часът е седем! Просто срам!

Онегин сигур чака там!“

Но той се лъжеше: Евгений

все още спеше сън дълбок.

Тъмите чезнат, разредени,

петлите крякат до възбог.

Небето вече просветлява

и ето, слънцето изгрява,

вихрушка бързо се върти

и сняг изсипала, блести.

А още на леглото меко

Онегин спи в дълбок покой.

Най-сетне се събужда той,

завесата отдръпва леко

и гледа: вън денят изгрял.

И той е вече закъснял.

Звъни. Явява се веднага

слугата му мосьо Гильо;

халат и чехли му предлага,

поднася начаса бельо.

Онегин бързо се стъкмява

и на слугата повелява

оръжие да вземе той

и го последва на двубой.

В шейната сядат. През полето

летят като с крила сега.

Пристигат. Верният слуга

донася двата пистолета,

а друг конете прислони

до двата дъба отстрани.

Нетърпелив, отдавна Ленски

на яза рамо бе опрял.

Зарецки пък, механик селски,

във хромела се беше взрял.

Онегин идва с извинение.

„Но вие — казва с удивление

Зарецки — сте без секундант!“

Класик в дуелите, педант,

със тънко чувство за нещата —

държеше ред да въведе —

да не убиват как да е,

а съобразно правилата,

по древен ред неотменим.

(Затуй похвала му дължим.)