Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

жени край огъня седят,

девойки в ъгъла шептят.

Зелени маси се поставят,

играчи, както е редът,

бостон и вист и този път

увлечено ще разиграват,

че са скучали дни наред

и ще скучаят занапред.

Героите на вист откриха

нов робер за девети път;

местата тъкмо си смениха

и виж, за чай дошел часът!

Обичам времето да меря

със обед, чай или вечеря;

на село тъй постъпвах сам —

часовник е стомахът там.

Отново скобка ще отворя —

признавам, честичко комай

за гозби, танци, вино, чай

по примера на Омир — споря.

Кумир на трийсет векове,

певец на дивни стихове.

С чинийка парещ чай в ръката

пирува пъстрият народ.

Тук прозвучаха зад вратата

в салона флейта и фагот.

Под звуците им, цял ухилен,

зарязал чая, с ром подсилен,

покани Олга Петущков,

за танци винаги готов,

Татяна — Ленски, Харликова,

преминала мома тя бе

тамбовскйя поет пое,

Буянов грабна Пустякова…

В салона бързо се сгъсти

и чудно хубав бал блести.

В част първа още на романа

описвах петербургски бал,

но искам тъй да го подхвана,

Албани както го е дал;

отплеснак се с душа обзета

от празни мисли за крачета

на дами, срещани преди.

Но днес по вашите следи,

крачета, не вървя в заблуда!

Избяга младостта от мен…

Сега спокоен, вразумен,

над своята творба се трудя:

без отстъпления вървя

сега във петата глава.

Развихрен, шеметен, безумен,

подобен на живота млад,

се вие валсът, вихър шумен,

въртят се двойки — пъстър свят.

С усмивка хитра и лукава

към Олга твърдо се отправя

Евгений — нашият герой.

Край гостите върти я той,

на стол я сетне настанява,

обгръща я със поглед драг,

говори нещо, после пак

със нея валса продължава.

И всеки там е удивен.

Сам Ленски гледа изумен.

Мазурка гръмна… Нявга, помня,

при тоя танц, със страст подет,

кънтеше залата огромна,

пращеше гладкият паркет,

трепереха със звън стъклата;

сега по женски господата

се плъзгат — не звънтят стъкла

Ала в градчета и села

мазурката е съхранила

ред свои хубости: подскок,

мустаци, тропане със ток.

Пред нея явно е без сила

и модата, тиран признат

на нашия модерен свят.

Буянов Ларини поведе

напет към нашия герой.

И Олга пак избрал от двете,

във валса вихром влезе той.

Пристъпва той със стъпка странна,

към нея нежно се накланя

и шепне блудкав мадригал,

дланта й в своята прибрал.

Запалва се самолюбиво

лицето й в руменина,

а Ленски гледа отстрана

с негодувание ревниво;

и след мазурката с поклон

я кани сам на котильон.

„Не може.“ — „А защо?“ — „Не може…“

С Онегин щяла… Просто тя

му обещала. Боже, боже!

Това от нейните уста!

Възможно ли е? Недозряла,

а станала кокотка цяла,

научена на хитрини,

готова днес да измени!

Сразен от удара, ни дума

не казва той; сподавил стои,

излиза, иска своя кон —

препуска. Само два куршума

и нищо друго този път —

съдбата му ще разрешат.

Веднага щом Владимир скри се,

Онегин танца прекрати

и отегчен, потъна в мисъл,

доволен, че си отмъсти.

А Олга с поглед Ленски дири.

Къде е той? Не го намира.

И тя, танцувайки, скучай,

И котильонът няма край.

Но свърши той. Вечеря слагат.

След туй постелите гласят:

на всички нужен е сънят —

и гости, и стопани лягат.

Освен Онегин. Той пое

към къщи в пустото поле.

Край още топлата камина

отпуснат хърка Пустяков,

до свойта тежка половина.

Гвоздин, Буянов, Петушков

и Флянов, пак неразположен,

налягали са кой как може.

Трике и а пода е заспал

с фланела, шапчица и шал.

А там край Олга и Татяна

девойките дълбоко спят.

Едничка Таня в своя кът,

от лунна светлина заляна,

срещу прозореца без сън седи

и тъжно гледа вън.

Появата му ненадейна

и погледа му мигновен,

и валсът със сестрата нейна,

така пред всички изявен,

до дън душа я разтревожи.

Да проумее, тя не може

и сякаш ледени ръце

притискат нейното сърце —

и сякаш на ръба на бездна

стои със разум помрачен.

„Загивам — шепне, — но за мен