Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

че от мечока се страхува

(а той я следва все така);

на дългата пола с ръка

да вдигне края се срамува.

Безсилна в пустия покой

тя бяга. А след нея — той.

И падна. Грабна я мечока,

понесе я и полетя.

Като в просъница дълбока

не мръдва и не диша тя.

И носи, носи я в гората.

Ей мярна се сред глушината

колиба, простичка наглед

завеяпа със сняг отвред.

Прозорчето й свети ярко.

В колибката — и вик, и шум.

„Пристигнахме при моя кум —

нродумва той, — посгрей се малко!“

И в пруста, до самия праг,

я сложи и изчезна пак.

Дойде на себе си. Ни помен

от мечката. Лежи сама.

На сякаш панихиден помен

дочува близо там шума.

Какво ли всъшност става тука?

Поглежда през една пролука —

и що да види?! — В кръг

седят чудовища — шумят, ядат.

Глава петлешка има този,

а друг рога и вид на псе.

Наперен скелет се тресе

до вещица с брадица козя,

джудже с опашка, с бял калпак,

и полущърк-полукотак.

По-страшно чудо порази я:

на едър паяк язди рак.

Върти се върху гъша шия

кух череп със червен калпак;

ей мелница във танц прикляква

и махайки с крила, протраква —

лай, кикот, пеене, свирня,

човешки говор, тропотня.

В миг изумена вижда тоя,

що лятос, бе й се явил

тъй страшен, но и толкоз мил —

на нашия роман героя!

Сред гостите на тоя дом

към входа гледа крадешком.

Той знак даде — те всички викат;

той пие — пият и гълчат;

засмее се — избухват в кикот,

намръщи вежди — замълчат.

Той тук е господарят, ясно;

не й се струва тъй ужасно

и тя, стаила дъх в уста,

открехва малката врата.

Но вятър лих нахлу тогава,

светилиикът е угасен,

а бесовският сбор — смутен;

Онегин с блеснал поглед става,

в миг стават всички — шум и вой.

И към вратата тръгва той,

Да бяга иска тя, но всуе!

Сковал нозете й страхът.

Да вика — кой ли ще я чуе?

Пресеква в гърлото гласът.

Евгений бутва с крак вратата —

и ето я сега момата!

А бесовете — шумен рой,

налитат с кикот, смях и вой.

С очи, с крака, с хоботи криви,

с езици кървави, с рога,

с опашка, с ноктеста ръка

или пък с пръсти костеливи

я сочат всички, трополят —

и — „Моя, моя е!“ — крещят.

Не „Моя!“ — страшно той извика.

Стопи се шайката в нощта.

И отмаляла, бледна, тиха,

сега сама е с него тя.

Увлича я, след туй веднага

на пейка в ъгъла я слага

и скланя като влюбен мъж

глава над нея. Изведнъж

се втурна Олга с Ленски.

Блясна отнейде светлина сега.

Онегин махна със ръка,

със злоба в погледа ужасна —

и викна с грозен, гневен глас.

А тя лежи почти в несвяст.

Високо спорят. Но посегна

и Ленски той прободе с нож.

Отчаян вик — и сянка легна,

сгъсти се тягостната нощ.

Във пропаст всичко се събори

и Таня с вик очи отвори.

Видя се в своето легло.

По заскреженото стъкло

зората лъч далечен мята.

И ето нейната сестра,

по-румена и от зора,

отваря лекичко вратата.

Не може тя да се сдържи

„Какво сънува, ми кажи!“

Но Таня нищо не отвръща,

забила в книгата очи,

полека лист по лист обръща,

не чува сякаш — и мълчи.

А тази книга, що държеше,

поетова творба не беше,

с картини, с мъдрости, с живот.

Но ни Вергилий, нито Скот,

ни Стал, ни Байрон, ни Сенека,

ни даже дамският журнал

бе погледа й приковал.

А беше то Мартин Задека,

халдейски пръв мъдрец и сам

съновник мъдър и голям.

Това премъдро съчинение

пътуващ някакъв книжар

донесе в тяхното имение

За него взе хитрецът стар,

като прибави и „Малвина“,

три рублички и половина,

с граматика и том дебел

творения на Мармонтел,

две Петриади, книжка с басни

От този ден незабравим

Мартин Задека бе любим

на Таня автор. Най-прекрасни

съвети й дарява той,

теши я в случаи безброй.

Сънят й много я тревожи

и помрачава й деня.

Как много иска, а не може

да изтълкува тя съня.

Лежейки, в книгата се взира

и в показалеца намира

бор, буря, врана, еж, ела,

лед, мечка, мостче, пън, скала

и прочие… Съвет не дава

Мартин Задека този път.

А тъй злокобен е сънят —

беда безспорна предвещава!

Със този сън — и дни наред —

умът й тъжен бе зает.

Но ето в розова одежда