Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

Несетно вечерта се спуска;

пред сложената маса той

седи и чака; глух покой…

Но ето, тройка вън препуска —

пристига Ленски и съвсем

навреме: слагай да ядем!

„Мадам Клико“ или „Моета“ —

благословените вина —

е охладено за поета

и пълно с ясна светлина,

то святка като Ипокрена

и буди мисъл вдъхновена

със свойта пяна и игра.

За него сетнята пара,

вий знайте, давал съм, другари,

през наште бурни младини.

И раждаха се препирни,

шеги сред винените пари,

шеги сред мил на чаши звън,

и спорове, и весел сън…

Но виното със пяна шумна

вреди на моя слаб стомах,

затуй с душа благоразумна

Бордо да пия си избрах.

Ай, напитък по-особен,

е на любовница подобен,

блестяща с нрава си игрив,

но вятърничав, изменчив…

С Бордо — това е вече друго;

подобно на приятел скъп,

готово е в беда и в скръб

да прави всякога услуга.

Разсейва грижите ни то;

здравей, приятелю Бордо!

Угасва огънят. Застива

сребриста пепел по жарта;

прозрачна пара се извива,

излъчва мека топлота

недоизтлялата камина.

Лулите бълват дим в комина.

Шуми бокалът, пълен пак.

Потъва всичко в полумрак.

(А как допадат на сърцето

другарски срещи в зимни дни —

със чаша вино, с лъготни —

в часа „между вълка и псето“ —

защо наречен тъй, не знам.)

Беседата ще ви предам.

„Е, как са Ларини? Татяна?

И Олга, твоето дете?“

— Налей, макар че множко стана…

Достатъчно… Добре са те.

Изпратиха ти поздрав, мили.

Ах, как са се разхубавили

у Олга рамене и гръд!

Каква душа!… Но някой път

ела и ти — не са далече!

Ти ходи там веднъж и два,

показа се и след това

не си се мяркал, драги, вече.

Щях да забравя да предам:

поканен си на гости там!

„Нима?“ — Да, в събота Татяна

празнува своя имен ден,

заръчаха да те поканя

и няма как, ще дойдеш с мен…

„Но много хора там ще има,

ще бъде глъчка нетърпима…“

— Едва ли. Кой ще дойде там?

Ще бъдем само свои, знам.

Ела, без друго аз те моля!

Е, що? „Добре.“ — Така кажи!

Бокала Ленски пресуши

и пак на свойта мила Оля

той взе да хвали прелестта.

Такава си е любовта!

Бе весел той. След две недели

(денят бе вече уточнен)

пред новобрачната постеля,

пред новия живот блажен

мечта щастлива го упива.

За тегота, печал горчива,

за грижи, свързани, с дома,

не си терзаеше ума.

Такъв живот не е по сгода

нам, враговете на Химен.

Допада той на Лафонтен,

ала сред нас не е на мода.

Но Ленски, бедният, бе цял

живот за този ден мечтал!

Той бе обичан тъй безмерно

и тъй обичаше, щастлив.

Блажен е, който благоверно

напук на ум недоверчив

отдава се на радост жива.

Тъй пийнал пътник си почива,

тъй пеперуда от цветен

пий упояващ, чист прашец.

Горко на този, който знае

и вижда всичко отнапред —

и трезвен, хладен като лед,

за всичко съди и гадае

без увлечения, без страст,

на разума дал пълна, власт!

Да, януари късна есен

лежа над голите поля;

тъй дълго чакан, сняг чудесен

в нощта на трети заваля.

На сутринта когато стана,

видя зарадвана Татяна,

че дворът цял е побелял,

цветарник, покрив, храст заспал,

прозорци със везби сребристи,

дървета в накити от сняг,

кресливи свраки — цял рояк

и хълм и бели, хълми чисти

блестят в килим от белота.

Навред — простор и яснота.

Ликува селянинът — зима!

Шейната впряга той чевръст;

кобилката глава заклима

и хуква криво-ляво в тръс.

И бричка устремно завива,

и пухкави бразди разрива,

на капрата седи в кожух

коларят, цял във снежен пух.

Наместил Шаро на шейната

и също като кон във впряг

един немирник рови сняг.

Премръзнала му е ръката.

И вижда майката това,

заканва му се със глава.

Но тези гледки за народа

едва ли ще ви възхитят.

Щом стане дума за природа,

загубва грация стихът.

Друг наш поет с пейзажи снежни,

преливащи в отсенки нежни,

от бога вдъхновен — възпя

във изумителна творба.

Той там — уверено говоря —

и с първи сняг ще ви плени,

с разходки тайни със шейни…

Не мога с него да се боря,