Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

пак нея аз ще избера.

Добре, но тази мода странна…

природата непостоянна…

но обществото в тоя век…

А прелестният пол е лек.

И мнението на съпруга

би трябвало да се цени

от вси порядъчни жени.

И току-виж, че стане друга

приятелката ви. А как?

Игра на дявола е пак!

Кого да любиш? Лицемери

са всички просто до един

и кой дела и думи мери

с избрания от нас аршин?

И кой от клевети ни пази

или ни пази от омрази?

Кому порокът наш е мил?

И кой не ни е досадил?

Не, призрак не гони неверен,

напразно сили не хаби,

а само себе си люби,

читателю благонамерен!

Предмет достоен: няма друг

за обич по-достоен тук!

Що стана след оная среща?

Уви, любовната тъга,

навярно всеки се досеща,

безумна мъка е сега.

Тъй жадна за любов, тъй млада,

все повече Татяна страда,

все повече се тя топи,

а нощем, бедната, не спи;

покой душевен, здраве, радост,

усмивка — всичко светло тук

заглъхна като празен звук;

помръкна ведрата й младост.

Така едва родил се ден

от буря бива помрачен.

Татяна вехне, побледнява,

мълчи и гасне, и, уви,

не може никаква забава

душата й да оживи.

Съседите глава поклащат

и важно разговор подхващат:

„Порасна… трябва й съпруг…“

Но аз ще сложа точка тук.

С картина на любов щастлива

да се разсея бих желал.

Простете, мили мои, жал

сърцето ми неволно свива;

и ще призная в тоя час:

Татяна тъй обичам аз!

Във плен на свойта мила Оля

Владимир бе се озовал,

на тази сладостна неволя

изцяло беше се отдал.

По здрач в моминската й стая

седят те двамата с омая

или пък рано под ръка

вървят по росната лъка.

Какво пък? Във опиянение,

от погледа й насърчен,

разрошва нежен и смутен

къдриците й разпилени

или целува с нежен свян

от дрехата й край развян.

Понявга й чете, тълкува

нравоучителен роман,

във който авторът рисува

света като Шатобриан.

Прескача лист, прескача втори

(където нещо се говори

опасно за моми), смутен

и цял като божур червен.

На масичка облакътени

понякога сами седят,

на шах играят и мълчат

дълбоко съсредоточени,

понякога разсеян той

със пешка бие тура свой.

Когато в къщи се завърне,

той пак със Олга е зает,

току албума й разгърне

и украсява го навред:

рисува със перо и четка

надгробен камък, селска гледка,

тук Древен на Киприда храм,

бял гълъб върху лира — там;

или под нечий подпис скромен

ще сложи някакъв куплет,

крилат ще впише някой ред,

свидетел на безмълвен спомен,

следа на мисъл — все една

от най-далечни времена.

В провинцията сте видели

албуми на моми поне,

чиито бели листи цели

са пълни със какво ли не!

Тук всеки стихове е писал

напук на правопис и мисъл,

с размер най-често нарушен,

кой стих скъсен, кой — удължен…

На първа страница съзираш:

Qu ecrivez-vous sur ces tablettes;

и подпис: t. a. v. Annette;

а на последната намираш:

„По-силно ли те люби друг,

да продължи след мен оттук.“

Тук поглед сигурно ще спрете

на факел, две сърца с цветя

и свят обет ще прочетете

за вярна обич до смъртта.

Тук някакъв пиит армейски

е врътнал стиховце злодейски…

Бих писал стихове и аз

със нявгашната моя страст

и те, напълно съм уверен,

ще срещнат благосклонен взор,

а не насмешка, не разбор

досадно важен, преднамерен —

дали съм искрен, или не

духовит ли съм поне.

Албуми хубави, родени

по дяволски каприз проклет,

де стихове, със пот редени,

е низал всеки стихоплет

и над изискана винетка

Толстой е упражнявал четка

н Баратински сам дори —

дано ви огън изгори!

Когато важна светска дама

албума си ми поднесе,

мен сякаш че ще ме втресе,

умът ми ражда епиграма

и аз със злост съм пълен цял —

а тя очаква мадригал!

Не пише Ленски мадригали,

а стихове за любовта,

във чийто порив идеален

не блясва хладна острота.

Това, което в Олга зърне —

той в стихове ще го превърне.

И пълни с правда всеки път

порой елегии текат.

Тъй ти, Язиков, вдъхновено

бог знае за кого с тъга

редиш елегии сега;

но в творчеството ти безценно

след време, като го четат,

ще видят твоя жизнен път.