Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

Ей Олгиният обожател дойде.

„А вашият приятел…

забрави ли ни?“ — своя гост

посреща старата с въпрос.

Татяна трепна, пламна цяла.

„Ще дойде, каза… Кой го знай

отвърна Ленски. — Виж, комай

че пощата го задържала.“

Тя цялата от срам се сви

тъй, сякаш укор долови

И ето — вечерта настава

и самоварът пак кипи,

и чайник фарфоров загрява,

и бяла пара се кълби.

След малко Олга чай налива

и струйка тънка, миризлива

полека в чашите тече;

на всекиго едно момче

поднася в купичка сметана;

а до прозореца двукрил,

замислена — мой ангел мил,

със пръстче прелестно Татяна

чертае; вензел Е и О —

на замъгленото стъкло.

Душата й от скръб простена.

Сълзи във погледа и ням.

В миг — тропот… Тя замря смутена.

По-близо… в двора!… Ето там

Евгений! „Ах!“ — тя припна, бледна,

от задната, врата погледна,

на двора в миг се озова,

отгдето с пламнала глава

побягна в тихата градина,

по мост, през драсти се провря,

край езерна и през гора,

през облак люляков премина —

и на скамейката едва

задъхана се прикова.

„О, боже, тук е той, Евгений!

Какво ли мисли той за мен?“

Сърцето в мъки спотаени

лелее смътен блян блажен.

Ту в жар гори, ту цяла в тръпки,

слухти дали ще чуе стъпки.

А недалеч от този кът

малини в храстите берат

и пеят хорово слугини.

(По заповед е песента —

щом пеят, ничии уста

не могат да ядат малини

Такъв на село е реда

и се опазва тъй плода.)

ПЕСЕН НА ДЕВОЙКИТЕ

Ой, девойки хубави,

ой, душици дружчици,

поиграйте, милички,

волно полудувайте!

Подхванете някоя

съкровена песничка,

към хорото весело.

Щом примамим момъка,

щом го зърнем някъде,

в миг ще се разбягаме

и ще се замеряме

с вишни и със ягоди,

и с малини алени.

Не подслушвай нашите

съкровени песнички,

не заглеждай нашите

лудории момини.

И от вълнение обзета,

не в песента се вслушва тя.

Седи и чака тя сърцето

да стихне и смири кръвта,

да се отлей руменината,

да не трепери тъй ръката.

Но бузата гори, пламти,

сърцето лудо бий, тупти.

Тъй трепка бедна пеперуда

и бие шарени крила

на палавник в ръката зла;

тъй тръпне зайче след пробуда

и скрито в житото замре,

щом в храстите ловец съзре.

Съвзе се най-подир Татяна

и тръгна. Но едва възви

и спря, на място прикована:

Евгений там се появи.

Като видение пред нея

стои на пустата алея

със блеснал поглед. Тя замря

тъй, сякаш в огън изгоря.

Но за внезапната им среща

другари, сила нямам аз

да ви разкажа в този час.

Умора някаква усещам,

почивка иска мойта гръд,

пък ще довърша други път…

По-малко ли жената любим —

по-лесно можем я плени.

По-сигурно ще я погубим,

вплетем ли я във хитрини.

Развратът някога с перука

прославян бе като наука —

не любил, а наслади пил

и сам за себе си тръбил.

Но туй е нявгашна забава,

достойна за маймунски род,

за дядовския стар живот

с Ловласовата вехта слава,

с червени токове дошла

и разни други труфила.

Омръзва — важен, лицемерен —

да уверяваш във неща,

в които всеки е уверен;

да слушаш от безброй уста

едни и същи възражения

и да рушиш предубеждения,

каквито няма вече днес

и сред момичетата с чест!

Кому не са опротивели

молби и клетви, плач, сръдни,

измами, пръстени, сплетни,

писма, надзор на майки, лели

и женско сър дене безспир,

и мъжка дружба най-подир?

Тъй мислеше и наш Евгений,

прекарал своите младини

на пориви неутолени

и страсти в бурните вълни.

Живял без навик да се труди

посред житейските заблуди,

ту очарован, ту след ден

разочарован, отегчен,

от ветрени успехи морен,

той често ропота слуша

на неспокойната душа,

прозявка скрил под смях престорен;

така сред шум и суета

уби цвета на младостта.

Подир жени се пак влечеше,

запазил тоя навик свой,

но при измяна не скърбеше,

отдъхваше си даже той —

задирял, без да изживява,

напускал, без да съжалява,

нехаен към любов и злост.

Тъй някой равнодушен гост

във късен час на вист отива;