Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

и седналата там наблизо,

надвила дрямката едва,

със вехта кърпа на глава,

старица с дълга бяла риза.

А всичко спеше в тишина

под чародейката луна.

В нощта тъй светла и безшумна

Татяна чезнеше в мечти…

И изведнъж й нещо хрумна…

Я, няня, прибери се ти!

Но масичката премести ми,

перо и лист ми дай. Прости ми.

Сама е. Всичко тъне в сън.

Луната кротко свети вън.

И пише тя, облакътена,

Онегин е в ума й цял,

и със листа споделя бял

любов невинна, вдъхновена.

Завършено е, но защо?

Татяна, за кого е то?

Знам, дами недостъпни има,

далеч от страстите, шума,

студени, чисти като зима,

непостижими за ума —

такива модни и надменни,

със добродетели вродени.

Признавам, че от тях странях,

че на челата им четях

на ада надписа ужасен:

„Надежда всяка остави“.

Любов какво е, те, уви,

не знаят. Плашат с вид прекрасен.

Подобни дами край Нева

познати са навярно вам!

Посред поклонници послушни

чудачки други съм видял,

самолюбиво равнодушни

към страст, похвала и печал.

У тях открих аз нещо ново:

с това държание сурово

прокуждат плахата любов

и нак; възбуждат порив нов

И съжаление лъжливо

във погледа им проличи,

гласът по-нежно прозвучи

и пак се втурва с чувство живо

поклонникът на любовта

след милата си суета.

Нима Татяна бе виновна,

че в милата си Простота,

и чужда на игра любовна,

повярва в своята мечта?

Че безизкусна, недукава

на своите чувстваме отдава,

че се вълнува и гори

и че небето я дари

с въображение неспокойно;

със воля; с ум, с особен прав;

но непритворен, не дребнав,

и със сърце горещо, знойно?

Та кой от вас не би можал

да и прости, макар от жал?

Кокетка, обич непознала,

коварства всякакви плете,

Татяна се отдава цяла

на любовта като дете.

Не казва тя: да поотложим —

цена тъй по-виерка можем

на любовта да придадем

и в мрежата да го вплетем;

с надежда крехка, с изненада

да го терзаем и смутим

и с ревност да го съживим.

Омръзва тихата наслада.

Мъжът, преситен от любов,

да се изплъзне е готов.

Пред нова трудност е перото…

чест родна да спася от срам.

ще трябва превод на писмото —

и то във стихове — да дам.

По руски Таня слаба беше,

списанията не четеше:

и в писането бе далеч

от правилната родна реч…

тъй, на френски тя му писа.

Но да повторя съм готов,

до днеска женската любов

не се роднее с руска мисъл…

На нашия език, уви,

исмовца проза не върви!

На наште дами се разправя

да учат руски. Чуй, сърце!

Не мога да си ги представя

о „Благонамеренний“ в ръце.

Осланям се на вас, поети.

Вий откровено ми кажете,

нима любимите жени,

които сме възпели ний

или сърца сме посветили —

нима не бъркат всеки миг

при говор руския език

и правят просто грешки мили?

И като роден, — грях не грях —

чуждият език за тях.

Да ми не дава бог да срещи,

при някой, вход или на бал.

академик с барета смешна

или семциарист във шал!.

Червени устни без усмивка

и руска реч без грешка нивга

не са допадали на мен.

Но може би ще дойде ден

и хубавиците тогава,

дочули молещия глас

на ред списания у нас,

с граматиката ще се справят,

но аз… На старото комай

ще бъда верен — и докрай!

Брътвежът, смесен с дума чужда,

и говорът изопачен

сърдечен трепет ще събужда

тъй както винаги — у мен.

Но галицизмите без друго

ще срещам все така със укор,

като младежки грехове

или другарски стихове.

Но да се заловя с писмото;

уж дадох дума, а сега…

Да, виждам, че не е шега.

и на, запъва се перото.

Парни и неговият стил

на модата е изменил.

Певецо, пял за нежна мъка

и пирове, другарю мил,

да бе при мен, с една поръка

аз бих те днес безпокоил:

че твоят дар е тук потребен —

да преведе в напев вълшебен

чуждоезичните слова.

Къде си? Моите права

с поклон аз бих ти преотстъпил.

Но сред скалисти пустоти,

отвикнал от похвали, ти,

под фински небеса отстъпил,

самотно скиташ и сега

не знаеш моята тъга.

Писмото е пред мене.

Ето аз ще го пазя, то се знай.

Чета го с мъка на сърцето

и неначитам се докрай.