Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

и няма да оставя диря?

Не за похвали страдам аз,

но искал бих със искрен глас,

с гласа на бедната ми лира

за моя жребий нейде-тук,

един поне да спомня звук.

И в нечие сърце ще звънне

звукът, от времето щаден,

и няма в Лета да потъне

творбата, писана от мен!

И може би (мечта лъстива)

друг някой със съдба щастлива

след век ще сочи мой портрет,

прошепвайки: той бе поет!

Благодаря ти, мой поклонник,

ти, който нявга може би

ще спомниш моите творби,

когато с мисли благосклонни

подръпнеш стария певец

за лаврови ч м у в епси.

„Къде така? Ах, тез поети!“

„Ще си вървя, Онегин, аз!“

„Не те задържам, но къде ти

прекарваш вечерния час?“

„У Ларини.“ — „Виж, туй не знаех!

Навярно здраво се скучае

там всяка вечер, а?“ —

„О, не!“ „Не те разбирам,

но поне представям си го

(слушай само) наш, руски дом,

обикновен, понявга с гости оживен,

към тях с усърдие голямо

почерпка, разговор за дъжд,

за лен, за пилета, за ръж.“

„В туй нищо лошо не намирам.“

„Как нищо? Скука, друже мой!“

„Света модерен не разбирам,

ценя домашния покой,

където мога…“ — „Пак еклога!

Но стига, мили мой, за бога!

Ех, жалко, че не поседя.

Ах, слушай, мога ли видя

оназ Филида, що сънуваш,

предмет на мисли, стихове,

на сълзи в скръбни часовее! сега?“ —

„Ти се шегуваш.“ „Не се шегувам. Но кога?“

„Кога ли?… Може и сега!“

Да идем… Яхнаха конете.

Пристигнаха и ето на,

приеха ги с безброй привети,

тъй както в древни времена.

Да кажа обреда накратко:

поднасят им в чинийка сладко,

на масичка във съд висок

им слагат боровинков сок.

А към вратата и стобора

девойки припнаха отвред

да видят новия съсед;

събраха се мъже на двора

да разсъждават с „да“ и с „не“

за господарските коне.

Към къщи бричката ги носи;

държи юздите млад слуга.

Но да послушаме какво си

говорят двамата сега:

„Какво, Онегин, ти скучаеш?“

— По навик, Ленски, нали знаеш.

„Но повече от други път.“

— Еднакво… Их, че глупав път!

А ние закъсняхме доста.

Андрюшка, карай, захладия…

За Ларина се сетих: тя

е мила бабичка, по проста.

Със сока прекалих съвсем,

дано да ме не свий корем.

„Коя от двете е Татяна?“

Които тъжна Все седя,

замислена като Светлана.

Все до прозореца бе тя.

„В по-малката ли си се влюбил?“

„Е, що?“ — „По другата

бих губил аз дните си; да бях поет.

Бездушна Олга е наглед

като Вандайкова мадона,

тъй кръгла и с червенина

напомня глупава луна,

като ей таз на небосклона.“

Владимир млъкна, устни сви

и думичка не промълви.

За идването на Евгений

у Ларинн — след ден, след два

сред хората озадачени

се появи едиа мълва.

Започнаха да го тълкуват,

да се догаждат и шегуват;

подметка не един език,

че Таня има годеник;

твърдяха някои по-смели,

че и до сватба се дошло,

ала отложено било,

дорде се с пръстени снабдели.

За Ленски бе въпрос решен,

че ще го женят някой ден.

Татяна слушаше с досада

тез клюки; дразнеха я те;

но почна тя сама с наслада

за тях да мисли, без да ще;

проникна мисълта в сърцето,

най-сетие от любов обзето;

тъй семето кълни в пръстта

под огъня на пролетта.

И нейното въображение

в оная селска тишина

набираше добра храна

и сърдечното й притеснение.

Очакваше най-после тя един…

за нея… на света

Отвориха й се очите

и каза си: това е той!

Сега и в нощите, и в дните

в съмненията й безброй

все, той е. На момата мила

за него със вълшебна сила

говори само всичко тук —

загрижен поглед, ласкав звук

й станаха досадно бреме.

С душа, потънала в тъга,

не слуша гостите сега,

проклина празното им време,

ако у тях по някой път

по-дълго те се заседят.

Тя с жадност още по-голяма

сега романите чете

и пие сладката измама,

с която я омайват те.

И образите съживенн

в мечтанията съкровени — мъжът,

любовник на Волмар,

Малек-Адел и дьо Линар

и Вертер, мъченикът бурен,

и доблестният Грандисън,

героят, що навява сън —

стоят пред погледа лазурен

в единствен образ, ясно зрим

в Онегин, нейния любим.