Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

и видим смешната страна

на поривите отлетели

и отзвуците закъснели —

смирили буйни младини,

обичаме да чуем ний

на чужда страст гласа метежен;

тъй някой грохнал старец хром,

забравен в бедния си дом,

наостря своя слух прилежен

за всеки разказ непознат

на юначага мустакат.

Затуй и пламенната младост

не може тайна да търпи;

вражда, любов, печал и радост

готова е да разтръби.

Онегин слушаше поета —

душа, от светъл блян обзета —

и сам любовен инвалид,

мълчеше с хладен, важен вид,

когато Ленски доверчиво

си бе разбулвал съвестта.

И той научи повестта

на младото сърце щастливо.

Но този разказ за любов

за нас отдавна не е нов.

Той любеше, тъй както клета

безумно люби още тук

душата млада на поета,

тъй както днес не люби друг.

Навред и винаги над всичко

едно желание, едничко,

една любов, една печал —

на тях той беше се отдал!

Ни дълговременна разлъка,

ни чуждоземна красота,

ни муза в тиха самота,

ни весел шум, наука, мъка

не промениха в тоз младеж

душата, сгряна от копнеж.

На детството си още в дните,

от Олга вече запленен,

той често гледаше игрите

на свойта дружка умилен;

по близки сенчести дъбрави

делеше нейните забави и

готвеха за тях в мечти

венчило двамата бащи.

В туй село, тихо притаена

между домашните си тя,

с невинна прелест разцъфтя.

Тъй момина сълза смирена

цъфти незнайна сред стебла

за пеперуда и пчела.

Тя бе на Ленски подарила

възторзите на първи сън;

и беше въодушевила

на лирата му първи звън.

Прощавайте, игри невинни!

Обикна той гори, долини,

усамотеност, тишина

и звездна вечер, и луна…

А тя, небесната лампада,

е гряла нявга и над нас —

било при срещи в късен час,

било при скръб или в отрада.

Сега за нас във мрака чер

тя просто е един фенер.

Тя беше скромна и послушна,

с вида на утринно небе,

като поета простодушна,

като целувка мила бе;

очи, подобни на звездици,

усмивка, ленени къдрици,

движения и глас, и стан…

Но в който и да е роман

открили бихте вий наверно

на Олга образа премил.

И мен преди ме бе пленил,

но ми омръзна той безмерно.

Сега бих искал да се спра

на по-голямата сестра.

Наричаше се тя Татяна…

С туй име ще се осмелим

ний страниците на романа

за първи път да осветим.

Какво пък? Звучно и приятно,

но ви напомня вероятно

за нещо старовремско то

или слугинско, но защо?

Признавам аз — и то веднага, —

вкус няма в наште имена

(стиха оставям настрана) —

просветата не ни приляга —

една превзетост усвоим,

а другото — мъгла и дим.

И тъй, говорим за Татяна.

Ни с Олгината красота,

ни с красотата й засмяна

окото би привлякла тя.

Печална, странна, мълчалива,

като кошута боязлива

и сякаш чужда, мълчешком

растеше тя във своя дом.

Не се научи да се гали

с баща си, с майка си дори;

не припкаше с деца в игри

и често — в блян ли, във тъга ли —

срещу прозореца сама

седеше често у дома.

Замисленост другарка нейна

от люлката й детска бе.

И с хубост тиха, ненадейна

красеше нейното небе.

Изнежените нейни пръсти

не бяха в работа чевръсти,

не бяха на гергеф едно

поне извезали платно.

С послушна кукличка заето,

добило властнически тон,

с приличието — пръв закон —

привиква чрез игри детето

и майчиния си урок

повтаря й със поглед строг.

Но ти и кукла не подхвана

и с нея в детските си дни

не разговаряше Татяна

за моди и за новини.

Към детски лудории хладна,

за странни приказки бе жадна;

и тя ги слушаше в захлас,

понявга даже в нощен час.

Ако бавачката сбереше

на Олга дружки за игра,

в полето, в близката гора —

тя винаги встрани стоеше:

досаден беше й смехът

и на игрите им — шумът.

Тя свикна сутрин на балкона —

пред изгрев слънце да седи,

когато гаснат в небосклона

рояци трепкащи звезди

и хоризонта просветляла

и тихо утринннк повява

и ден полека води пак,

Когато зиме леден мрак

полвината земя покрива

и сънен — в глуха тишина,

при замъглената луна

лениво изтокът почива —

на петлицата на свещта

унесено четете тя.