Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

Обикна да чете романи

и заживя като насън;

плениха я с измами странни

Жан Жак Русо и Ричардсън.

Баща й бе добряк прекрасен,

Но изостанал от века си,

отвикнал книги да чете —

безвредни — смяташе — са те

и безполезна занимавка,

та не следеше в своя дом

дали не е опасен том

укрит под нейната възглавка.

А за жена му, то се знай,

бе Ричардсън любим безкрай.

Но не за туй, че бе прочела

романите на Ричардсън,

че пред Ловлас бе предпочела

изискания Гранднсъп:

а просто някога Алина,

московска княжна и роднина,

с възторг говореше за тях.

Сгодиха я. Прие със страх,

прие, да не обиди мама.

Но беше си избрала друг

и смяташе, че за съпруг

от него по-прекрасен няма.

А тоя Гранднсън бе франт,

млад комарджия и сержант.

Обноски, вкус у нея — същи

като у този хубавец.

Но без и да я питат в къщи,

заведоха я под венец.

Замина тя със скръб в сърцето

на кроткия си мъж в селцето;

сред чужди щом се озова,

тя охка, плака месец-два,

държа се хладно със съпруга,

едва не стигна до развод,

но свикна с новия живот,

зае се с труд и стана друга.

Привичката е дар в света —

заменя щастието тя.

Тъй навикът, природа втора,

скръбта й сладко потуши.

Едно откритие наскоро

напълно пък я утеши.

Откри тя тайната тогава

мъжа си как да управлява,

без в нищо да му се опре —

и всичко тръгна на добре.

Тя почна сметките да води,

туршии разни да соли,

да бръсне темета или

на баня в събота да ходи,

слугините да стяга с бой…

Туй всичко — без да знае той.

В Москва през младите години

в албуми пишеше със страст.

Прасковя викаше Полина

със някакъв напевен глас;

корсети носеше най-тесни

и „н“ умееше по френски

да произнася през носа;

но тук си промени вкуса:

забрави тя корсет, Алина,

забрави за година-две

тетрадки с нежни стихове,

кулка стана пак Селина,

накрая подплати с хастар

бонето и халата стар.

Мъжът й вярно я обикна.

Не й се бърка. Още млад,

с приумиците й привикна:

яде и пие по халат.

Животът им сговорно тече;

дохождаше понявга вечер

у тях добрият им съсед,

семейно, както му е ред,

за нова клюка да доложи;

побъбрят, малко поседят,

и тъй минутите летят;

заръчат Олга чай да сложи.

Вечерят; време е да спят,

а гостите — да си вървят.

Живееха с привички мирни,

останали от стари дни;

у тях на заговезни сирни

московски правеха блинй;

два пъти постеха годишно,

обичаха, макар не пищно,

веселията — някой път

на люлки да се повъртят,

на Троица смирено в храма

отронваха по три сълзи

на своите вейки от брези,

на почит квасът бе голяма:

на госта гозбата, блина

поднасяха според чина.

Разлъката ги тъй намери,

стареещи един до друг:

отвориха се гробни двери

пред примерния, тих съпруг,

Преди обяда той почина —

и го оплакаха роднини,

съсед, жена и две деца —

скърбящи искрено сърца.

Той бе добър и прост дворянин;

бял мрамор гроба му краси

и скромен надпис там гласи:

„Смирений грешник Дмитрий Ларин,

господен роб и бригадир,

под тоя камък спи във мир.“

Когато в село се завърна,

Владимир гроба един ден

под сведените вейки зърна.

Въздъхна, постоя смирен.

Сърцето му се беше свило

„Роог Уопск!“ — шепнеше унило;

припомни си как бе играл

сочаковския му медал-

„Как на ръце ме той държеше!

Тъкмеше Олга той за мен!“

„Дано дочакам този ден“ —

понявга бедният мълвеше.

И Ленски своята печал изля

в надгробен мадригал.

След туй праха патриархален —

прах бащин, майчин — през сълзи

почете с надпис къс, печален…

Уви, в житейските бразди

за жътва скорошна родени —

потомства, идващи на смени,

възхождат, зреят, падат, мрат,

та път на други да дадат.

Тъй ветреното, племе младо

кипи по улици, стъгди…

изтиква своите деди

и нащто време жизнерадо.

Светът, ще бъде някой ден,

от нас-съвсем освободен.

Опивайте се дотогава,

другари, от живота лек!

Добре да не проумява

нищожеството му човек;

очи за призраци затворил,

но случва се, че заговори

в сърцето ми една мечта:

нима ще мина през света