Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

Тя вярва, че е героиня.

Под имена, каквито са

Клариса, Юлия, Делфина,

Татяна скита из леса,

сама с опасна книга, дето

намира отклик жив сърцето;

и пълни с таен жар, с мечти

въздишат младите гърди;

и в чужда скръб сама изгаря,

приела чужд възторг и вкус,

и дълги нощи наизуст

писма до милия повтаря.

Онегин, вярно, бе герой,

но Грандисън не беше той.

За важна проповед настроен,

понявга вдъхновен творец

създаваше герой достоен,

на съвършенство образец.

Към него явно благосклонен,

рисуваше го вечно гонен,

но с гордо и добро сърце,

с очарователно лице,

възторжен, предан на доброто,

от чиста завладян любов,

да се пожертвува готов.

Накрая подлостта и злото

наказва мъдрият творец,

доброто наградил с венец.

Днес умовете във мъгла са —

и който ни чете морал,

ще ии приспи… В романи маса

порокът тържествува цял.

По чужда муза се увлече

и малката девойка вече

и тя избра си свой кумир

или самотния вампир,

или Мелмонт, замислен бродник,

или потайния Сбогар,

или разбойника Корсар;

лорд Байрон, мрачен благородник,

възпя така себичността,

че романтична етапа тя.

Какво от туй? По воля божа,

другари, може някой ден

на стиховете край да сложа —

нов бяс ще се всели във мен.

На Феб опасната забрана

забравил — проза ще подхвана,

ще пиша по старинен план

при моя заник — нов роман.

Не с каещото се злодейство

читателя ще поразя,

а просто ще изобразя

бита на руското семейство

и любовта на младини,

и нравите на стари дни.

Бащите, дядовците вещи

ще вмъкна в своята творба,

уречените детски срещи

в дола при старата липа;

ще вмъкна ревността, сръдшгте,

на прошкаласкава сълзите —

и скараните ще сдобря

и в брак накрай ще ги сбера…

Ще спомня аз и чувства страстни

и думи, дето, на език

ми идваха в упоен миг,

в нозете на жени прекрасни,

когато в нега се топях.

Но днес напълно изтрезнях.

Татяна, прелестна Татяна!

Да плача с тебе съм готов:

на модния отдаде своята любов.

Загиващ, мила, но, изглежда,

ти в сляпа някаква надежда

блаженство, призрачно зовеш;

с душа, изпълнена с копнеж,

ти пиеш чарове отровни,

преследват те мечти, мечти;

навред сега откриваш ти

за среща кътчета чаровни;

навред, навред пред теб е той —

все тоя изкусител твой.

Любовна мъка Таня гони —

в градината отива тя;

и изведнъж глава оброни

и се предава на скръбта.

Гърдите дишат притеснени-

и бузите пламтят червени,

замира в устните дъхът,

очите блеснали горят.

Нощта се спуска и луната

започва своя бавен ход

по тъмния небесен свод;

запява славей в тишината.

Татяна съня не лови.

На свойта дойка тя мълви;

„Не ми се спи! Ох, тъй е душно!

Прозореца ми отвори!“…

— Какво ми ти е, Таня?

„Скучно. За нещо ми поговори.“

— Но за какво? Преди години

аз помнех приказки старинни

за змейове и за моми,

царства незнайни и земи;

а днес забравих всичко, Таня;

и тъмно ми е в паметта.

Надви ме, чедо, старостта.

Върти мм се… „Кажи ми, няня,

за твойта младост и мечти —

нали си любила и ти?“

— Що думаш! За любов изпърво

не бях и чувала тогаз!

А то с покойната свекърва

как щях да се оправям аз?!

„Но как си се венчала, няня?“

— То рекъл бог… Бе моят Ваня

от мен по-малък. Аз — дете,

подхванало тринайсетте.

Две седмици идва у леля

сватовница — струва, прави

и тате ме благослови.

С разплетена коса в неделя

поведоха ме; бе ме страх:

със плач към църквата вървях!

В чужд дом отидох да къщувам.

Но, Таня, ти не слушаш май…

„Ах, няня, няня, аз тъгувам

и тежко ми е, мила, знай!

Готова съм да заридая!…“

— Дете, какво ми те омая?

Помилуй, господи, спаси!

Гориш! Не си добре, не си!

Да те поръся със светена

вода?… „Не, няня… чуй тогаз…

не болна — влюбена съм аз!“

— Ох, да те пази бог! — смутена

старицата ръка простря,

девойката прекръсти тя.

„Да, влюбена съм аз“ — неволно

повтори тя със тъжен глас.

— Момиче мое, ти си болно!

„Ох, стига, влюбена съм аз!“

Лупата, ярко засияла,

бе с морна светлина обляла

разпуснатите й коси,

лицето, капките сълзи