Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

Отгде е нежността чудесна,

небрежността, така любезна!

И кой, и как й е внушил

брътвежа лек, брътвежа мил,

и увлекателен, и вреден?

Не зная. И писмото вам

тук само в превод ще предам —

на образ жив рисунък бледен,

„Фрайшуц“ или концерт на Бах,

изпълнен от любител плах.

„Писмо ви пиша… по неволя.

Какво ли друго бих могла?

Сега е, знам, във ваша воля

да понеса насмешка зла.

Но в свойта мъка аз ви моля

да проявите капка жал

към моя тъй несретен дял.

Изпърво исках да укрия,

повярвайте ми, своя срам —

и нямаше да се издам,

да бях с надеждата, че вие

ще идвате по някой път във

скромния ни селски кът

и аз, продумала ви нещо,

ще слушам вашите слова,

ще ги обмислям след това —

и ден, и нощ, до друга среща.

Но, казват бил сте саможив, —

тук всичко ви изглежда скучно

Да, нашият живот е сив,

но ви посрещаме радушно.

Защо дойдохте вий при нас?

Във нашта глушина сънлива?

Не бих познала — нито вас,

ни мъката, така горчива!

Смирила с време (както бива)

сърцето, що сега скърби,

бих станала навярно друга —

добра, порядъчна съпруга

и нежна майка може би.

На друг! Не, никому сърцето,

освен на теб, не ще отдам!

Това е воля на небето —

й аз съм вече твоя, знам!

За среща с теб като спасител

животът ми е бил залог;

да си до гроба мой пазител,

изпратил те е, зная, бог…

Понявга в сън ми се явеше,

незнаен, ала вече мил;

да, твоят взор ме бе пленил,

отдавна твоят глас звучеше;

в душата ми, ти бе ми свой!

Щом влезна ти, аз цяла трепнах,

познах те, пламнах и прошепнах

на себе си: това е той!

Не е ли вярно? Аз те чувах,

говорил си ми в самота,

когато бедните дарувах

или тъгата си лекувах

с молитвен шепот на уста.

Не ти ли с леко шумолене

се мярна и сега пред мене,

примамвайки ме с ласкав зов

Не ти ли в полумрака бледен

пошепна, над леглото сведен,

утешни думи на любов?

Но кой си: ангел ли пазител

или коварен изкусител?

Това не мога да реша!

А може би сама се мами

неопитната ми душа

и друга: ще е участта ми

Но тъй да бъде! Отсега

съдбата ми е в твоя воля:

в тъга пред тебе плача аз,

за твоята закрила моля…

Та аз съвсем сама съм тук.

Не ме разбира никой… гасне

умът в съмнения ужасни,

загивам аз без вик, без звук.

Един твой поглед ми е нужен,

ела, надежда дай една —

или ми прекъсни съня

със укор, може би заслужен!

Завършвам… Цяла премалявам

от срам и страх… Но вашта чест

е поръчител мой от днес —

на нея аз се доверявам.“

Татяна трепетно въздъхва,

в ръката и трепери плик;

лепенка розова засъхва

на възпаления език.

Главица морно е склонила

и нощницата е открила

прекрасно рамо. Тишина;

бледнее ясната луна.

Лек полъх парите отвява

и мярва се сребрист поток,

разнася се овчарски рог

и селяните призовава.

Но за Татяна този ден

от всяка прелест е лишен.

Навела трепетно челото,

не вижда, че гори денят,

печата дървен за писмото

във унес пръстите държат.

Вратата тихо се отваря,

бавачката й проговаря

със чай в ръка: „Дете, стани,

че съмна вече… погледни!

О, моя ранобудна птичко!

Ти вече си готова! Ах,

а как ме беше снощи страх!

Но, слава богу, мина всичко!

Добре си вече! Ти си пак

в лицето като цъфнал мак.“

— Ах, няня… Моля, направи ми

една услуга… „Да, каква?“

— Да не помислиш пък, че има…

че… нещо лошо… във това…

„На, бог ми е свидетел, драга!“

— Тогава чуй: прати веднага

по твоя внук това писмо.

На нашия съсед… На О…

на онзи… Нареди му строго.

не бива да ме издаде…

„Но, миличка, кому? Къде?

Наоколо съседи много,

та знам ли, глупавата аз,

кои и колко са край нас?!“

— Ах, колко си недосетлива:

„Така е, мила, остарях;

умът ми вече го не бива,

а нявга остроумна бях:

от дума господарска воля…“

— Ах, няня, няня, стига, моля!

Сега не ме учи на ум,

а туй писмо прати без шум

там… на Онегин…

„Бива, чедо, ще стане,

сигурна бъди… Да,

оглупях… не се сърди…

но ти… ти пак си нещо бледа…“

— О, ще ми мине…А пък ти

веднага внука си прати!

Денят без отговор протече.

Настана друг и отлетя.

Татяна чака. Клюмна вече,

на сянка заприлича тя.