Александър Пушкин - Евгений Онегин (Роман в стихове)

щом свърши, той излиза вън,

изтътри се, умрял за сън,

дълбоко в къщи се наспива

и сам не знае сутринта

къде ще иде вечерта.

Но от писмото на Татяна

до дън душа се трогна той:

речта, с моминско: чувство сгряна,

събуди в него мисли рой.

И спомни си я: бледа, мила,

и мълчалива, и унила;

и в сладък блян се потопи

душата му. А може би

мил пламък, стихнал от години,

го за минута завладя;

но съвестно му се видя

да мами чувствата невинни.

До срещата им стигнал бях

да прелетим сега при тях.

И ето там какво се случи:

мълчаха те мннута-две

„Да, аз писмото ви поучих

прочетох ваште редове

с такива искрени признания

и доверчиви излияния

на вашта влюбена душа,

в което, вярвам, не греша;

събуди то като; милувка

замлъкналите чувства в мен;

но с вас ще бъда откровен —

ще ви говоря без преструвка.

С изповедта си в тоя час

като на съд стоя пред вас.

Ако съдбата би решила

съпруг да стана някой ден,

ако би нявга отредила

в домашен кръг живот за мен

и пожелал бих ненадейно

да имам щастие семейно,

освен вас друга ни една

не бих поискал за жена.

И тъй, без блясък мадригален:

аз вас едничка бих избрал

за мой единствен идеал,

за спътник в моя път печален,

залог за всичко свидно тук,

и щях да съм… щастлив съпруг.

Не съм създаден за блаженство —

към всичко вече охладнях.

Признавам ваште съвършенства,

но недостоен съм за тях.

Говоря искрено — във брака

нас мъка, вярвайте, ни чака.

И да ви любя месец-два,

ще ви разлюбя след това;

ще има плач, но мене този

ваш женски плач, сълзи, молби

ще ме вбесяват може би.

Съдете вие що за рози

ще ни поднася всеки ден

известният ви бог Химен.

Най-лошо нещо, ми се струва,

е брак, при който у дома

жената за мъжа тъгува,

седейки ден и нощ сама.

Цената й уж той разбира,

но мрачен в къщи се прибира,

нацупен, вечно мълчалив,

сърдит и винаги ревнив.

Уви, не съм аз тоз, когото

сте виждали като мечта,

когато с толкоз простота

сте съчинявали писмото.

Нима такъв несносен дял

не би ви с мен опротивял?

Мечти, години — всичко прежно

е отлетяло безвъзврат…

Обичам ви сърдечно, нежно,

по-нежно може би от брат.

Изслушайте ме без досада:

вий още сте такава млада,

мечтата ще смени мечта;

дръвчето сменя тъй листа.

Това е воля на небето.

От мен помнете вий едно:

ще любите отново —

но владейте си добре сърцето,

да ви не сполети беда:

докарва ни и то вреда.“

Тъй проповядваше Евгений.

А тя, обронила глава,

с очи от сълзи замъглени,

пред него дишаше едва.

Предложи й ръка. Печално

(и както казват, машинално)

опря се тя, навела взор.

Покрай градинския стобор

поеха в здрача мълчешката,

тъй влязоха един до друг

и никой ги не смъмри тук:

и в село вече свободата

си има своите права,

тъй както в гордата Москва.

Почтено с Таня, мой читател —

каквото ще да се мълви, —

постъпи нашият приятел

и благородство прояви.

А то за първи път не беше,

макар и да не го щадеше

на хорската мълва зъбът:

петняха го по някой път

приятел, враг (което може

да бъде впрочем все едно).

От враг се пази всеки, но…

пази ни от приятел, боже!

Ох вий, приятели! За вас

не току-тъй си спомням аз.

Защо ли? Ей така. Приспивам

досадни мисли в този час;

ще кажа (скобки тук откривам),

че няма клевета за нас,

в мансарда от лъжец родена,

от сган безделна одобрена,

че няма глупост, гнусота

или площадна острота,

що наш приятел със насмешка —

на честни хора във кръга,

понякога и пред врага —

да не повтори по погрешка

А впрочем предан ни е топ

и ни обича като свой

Хм! Мой читател благороден,

роднините си аз ценя,

но мисля, че е случай сгоден

накратко да ти поясня

роднинство именно какво е:

роднините са хора свои,

които, драги мой, държат

да ги почиташ всеки път;

ти трябва всеки свой роднина

на Рождество да посетиш,

с честитка да го поздравиш,

та сетне цялата година

за тебе да не мислят те…

Дано им здраве бог даде!

Но любовта на дами нежни

от родството е по-добра —

дори и в бури неизбежни